Последният жив

— Добре де, ще му се обадя.

Мобилният телефон на Уеб иззвъня. Той погледна дисплея. Телефонният код беше на Вирджиния, а самият номер не му беше известен.

— Ало — каза предпазливо той.

— Уеб?

Гласът звучеше познато, но само толкова.

— Обажда се доктор О’Банън.

Уеб примигна.

— Откъде имате този номер?

— Ти ми го даде. При последния сеанс.

— Вижте, мисля, че…

— Уеб, разговарях с Клеър Даниълс.

Уеб усети как бузите му парят.

— Тя каза ли ви, че сме разговаряли?

— Да. Разбира се, не ми каза за какво сте разговаряли. Разбрах, че си бил в криза и че Клеър се е опитала да се свърже с мен, преди да те приеме. Тя е постъпила много професионално. Друго не бих и очаквал от Клеър. Затова ти се обаждам сега.

— Не разбирам накъде биете.

— Клеър ми каза, че вие двамата доста добре сте си паснали. Тя си мисли, че като че ли се чувстваш по-удобно с нея. Понеже си мой пациент, и двамата трябва да дадем съгласието си, преди тя да те поеме.

— Вижте, доктор О’Банън…

— Уеб, искам да ти кажа, че досега ние успешно се занимавахме с проблемите ти и ми се струва, че бихме могли да продължим и за в бъдеще. Може би Клеър отдава прекалено голямо значение на чувството ти на несигурност. Аз обаче съм длъжен да ти предоставя възможност, ако искаш, да се прехвърлиш при нея. — Той помълча няколко мига в очакване на отговор. — Значи така, продължаваме както преди?

— Ще се прехвърля при Клеър.

Известно време О’Банън не каза нищо.

— Сигурен ли си? — сухо запита накрая той.

— Сигурен съм.

— В такъв случай ще помоля Клеър да ти позвъни. Дано да се понесете — добави малко заядливо той.

Връзката прекъсна, Уеб натисна копчето и продължи да шофира. След две минути телефонът отново иззвъня. Беше Клеър Даниълс.

— Днес си много търсен мъж — заяви обезоръжаващо тя.

— Популярността е хубаво нещо.

— Искам да доведа започнатото докрай, Уеб, дори колегата ми да се засегне.

— Клеър, благодаря ти за всичко, дори казах на О’Банън, че съм съгласен, но…

— Моля те, Уеб, мисля, че мога да ти помогна. Дай ми поне да опитам.

Той замислено погледна картонената кутия на седалката до себе си. Какви ли богатства се криеха вътре?

— Може ли да ти се обадя на този номер?

— Ще бъда тук до пет.

— А после?

Той отби на една бензиностанция и си записа номерата на мобилния и домашния й телефон. После каза, че ще й позвъни, и прекъсна връзката. Вкара двата номера в паметта на телефона си и подкара колата. Замисли се за станалото. Нещо не му харесваше. Тази жена много се стараеше, като че ли твърде много.

Уеб се върна в стаята си в мотела. Провери съобщенията на домашния си телефонен секретар. Няколко познати, гледали пресконференцията, му се бяха обадили, за да го поздравят. Същият брой гласове, само че непознати, го наричаха страхливец и в общи линии се заканваха да му счупят главата, ако го спипат. Веднъж му се стори, че гласът е на Джули, а децата й пищят някъде встрани, но не беше сигурен. Тази жена едва ли държеше номера му, записан на видно място до телефона си.

Той седна на пода с гръб, облегнат на стената, и внезапно толкова му дожаля за Джули, че целият се разтрепери. Наистина, и неговото положение не беше розово, но това рано или късно щеше да мине. Докато тя до края на живота си нямаше да се отърси от загубата на съпруг и дете, а още четири лежаха на ръцете й. Джули беше корава жена, също като Уеб. Но коравите хора най-много ги боли, защото всеки път, когато животът ги повали, те трябва да намерят сили да станат, да се отърсят и продължат.

Той набра номера й и попадна на детски глас. Беше най-голямото момче, Луи младши; на десет години, сега той беше мъжът в семейството.

— Луи, мама вкъщи ли е? Уеб се обажда.

Пауза. После детето запита:

— Вярно ли е, че заради теб убиха баща ни, Уеб?

— Не е вярно, Луи. Ти си умно момче, не слушай глупости. Но ние ще открием виновника. А сега повикай майка си, синко — добави твърдо той.

Уеб чу как момчето остави слушалката и тръгна нанякъде. Докато чакаше, той усети как отново затрепери; нямаше никаква идея какво да каже на жената. Треперенето му се усили, когато чу приближаващи се стъпки, после някой вдигна слушалката, без да каже нищо.

— Джули? — прошепна накрая той.

— Какво искаш, Уеб? — В гласа й звучеше умора. От това Уеб го заболя още повече, отколкото от яростните й крясъци в църквата.

— Просто искам да попитам дали мога с нещо да помогна.

— С нищо. Нито ти, нито който и да било.

— Трябва да има някой при теб. В момент като този не можеш да оставаш сама.

— Майка ми и сестра ми дойдоха от Нюарк.

Уеб си пое дъх. Това беше добре. Джули явно бе започнала да се съвзема, да се държи рационално.

— Ние ще открием убийците, Джули. Дори това да ми струва живота. Просто да го знаеш. За мен Луи и останалите бяха всичко на този свят.

— Прави, каквото знаеш, Уеб, но знай, че това няма да ги върне от гроба.

— Гледа ли днес пресконференцията?

— Не. И не ми се обаждай повече, ако обичаш. — Тя затвори.