Последният жив

— От стълбата за тавана. Там криеше тайните си запаси от пиене и разни други нещица, с които да се привежда в определени състояния. Беше надрусан, подхлъзна се, сцепи си главата в отвора на тавана, а като падна долу, си счупи и врата.

— Ти не ми отговори дали си бил вкъщи, когато Стоктън почина. А също и майка ти, тя беше ли вкъщи, или тъкмо тогава бе изчезнала в нощта, както казваш?

— Какво, сега на агент на ФБР ли ми се правиш?

— Просто се опитвам да разбера ситуацията.

— Шарлот си беше вкъщи. Тя лично повика линейката. Но, както ти казах, той беше вече мъртъв.

— Ти винаги ли наричаш майка си на малко име?

— Защо, какво лошо има?

— Предполагам, че си почувствал облекчение след смъртта му.

— Едно ще ти кажа: не плаках на погребението му.

Клеър се наведе напред и заговори с тих глас:

— Уеб, следващият ми въпрос е доста труден, така че, ако не искаш да ми отговориш веднага, няма проблем. Но аз съм длъжна да го задавам в случаите на родителски тормоз.

Уеб вдигна ръце.

— Стоктън никога не е пипал интимните ми части, нито пък ме е карал аз да пипам неговите. Ясно ли е? Нищо такова нямаше. Още навремето ме питаха и аз още тогава им казах истината. Човекът не беше педофил. Беше просто жесток, подъл садист, който се мъчеше да компенсира собствените си разочарования и чувството си на несигурност, като млатеше едно дете. Ако се бе опитал и да се гаври с мен, щях да намеря начин да му светя маслото. — Уеб изведнъж си даде сметка какво бе казал и бързо добави: — Само че той падна от оная стълба и пукна доброволно.

Клеър се облегна назад и остави папката. Този незначителен жест подейства успокоително на Уеб; той се понадигна в стола си. Тя каза:

— Ти явно добре си запомнил времето, прекарано с втория ти баща, и имаш достатъчно основания да го мразиш. А имаш ли спомени от биологичния си баща?

— Бащите са си бащи.

— Какво искаш да кажеш, че Хари Съливан и Реймънд Стоктън са едно и също за теб?

— Така поне не ми се налага да ги мисля много.

— Лесният изход обикновено не решава нищо.

— Не знам откъде да започна, Клеър. Наистина не знам.

— Добре, да се върнем за малко на случката в двора. Знам, че боли, но трябва да я обсъдим още веднъж.

Уеб се подчини и наистина го заболя.

— И така, онази групичка хора, на които се натъкна, те нямаха някакъв ефект върху теб, поне доколкото си спомняш.

— Нищо особено, ако не се брои, че се запитах дали някой от тях няма да се опита да ни убие или да сигнализира на някого, че идваме, но през цялото време знаех, че снайперистите ги държат на мушка. Така че, ако не се смята опасността от незабавна смърт, всичко беше напълно спокойно.

Дори да се засегна от неговия сарказъм, жената не го показа. Уеб чак се впечатли.

— Сега се опитай да си представиш момчето. Можеш ли да си спомниш какво по-точно каза?

— Толкова ли е важно това?

— На този етап все още не знаем кое е важно и кое не.

Уеб въздъхна тежко.

— Е, добре, изведнъж видях онова хлапе. То ни гледаше. Каза… — Уеб се спря, защото изведнъж сцената изплува ясно в съзнанието му: дупката от куршум в бузата, белегът от нож през челото, мършавото телце на дете, видяло какво ли не и по чудо останало живо. — Каза: „Проклятие и триста дяволи!“ Това каза. — Той я погледна. — И после се засмя. Това не беше смях, а някакъв зловещ кикот.

— А кога усети, че нещо става с теб?

Уеб помисли малко.

— Струва ми се, когато го чух да говори. Изведнъж сякаш мъгла обгърна мозъка ми. — Уеб добави: — Ами да. „Проклятие и триста дяволи!“ Точно това каза. Ето, отново имам същото усещане, сякаш пръстите ми изтръпват. Това е някаква лудост!

Клеър си записа нещо и после вдигна поглед към него.

— Не е много обичайно за малко момче от гетото да се изразява по този начин. Звучи някак архаично, сякаш от друга епоха. Ти как мислиш?

— Звучи като взето от някой филм за Гражданската война или нещо подобно.

— Точно така. Много странно наистина.

— Повярвай ми, Клеър, цялата тази история е много странна.

— Нещо друго почувства ли?

Уеб се замисли.

— Очаквахме заповед да ударим обекта. Получихме я. — Той поклати глава. — В момента, когато я чух в слушалката си, аз блокирах. Просто замръзнах на място. Помниш ли, като ти разправях за онези пистолети „Тейзър“ с електрически стрели, дето си играехме с тях? — Тя кимна. — Сякаш ме бяха улучили с такава стрела. Не можех да помръдна.

— Да не би някой наистина да е стрелял по теб с нещо такова?

— Невъзможно. Нямаше никой наблизо, пък и стрелата щеше да спре в кевлара. Освен това щях да я забележа как стърчи навън, нали?

— Точно така. Извинявай. — Клеър отново си записа нещо. — Предишния път ми каза, че първо си замръзнал на място, после си станал и си влязъл в двора.

— Това беше най-трудното нещо, което съм вършил през целия си живот. Имах чувството, че тежа цял тон, тялото не ме слушаше. Накрая то ме победи, аз просто паднах и останах на земята. И тогава затрещяха картечниците.

— Кога започна да се съвземаш?

Уеб помисли.