Последният жив

От два дни вече Уеб кръстосваше с форда си улиците около квартала, където бе станало клането. Търсеше нещо или някого, но сам не знаеше какво или кого. Мракът тук се нарушаваше само от разноцветните, сменящи се светлини на светофарите. На много кръстовища бяха поставени камери уж за да заснемат минаващите на червено. Уеб обаче си каза, че в този район на тежка престъпност камерите най-вероятно служат и за наблюдение на криминалния контингент. Очевидно и обектите на наблюдението се бяха досетили за това, защото много от камерите бяха насочени в грешна посока — някои към небето, други право надолу към земята, а трети просто бяха разбити. Едно на нула за контингента срещу Големия брат.

Уеб периодично проверяваше съобщенията на домашния си телефонен секретар. Не му се бяха обадили други съпруги. Явно Синди и Деби на бърза ръка бяха уведомили останалите, че те двете са свършили мръсната работа по отстраняването на Уеб Лондон от техния живот. Стори му се, че чува колективната им въздишка на облекчение.

Той се обади на Клеър и официално поиска още един сеанс. Тя не спомена нищо за обидното му подмятане предишния път, просто провери в дневника си и му определи час. Тази жена има доста дебела кожа, каза си той.

Когато Уеб пристигна в уреченото време, отпред вече чакаха няколко души. Никой не вдигна очи към него и Уеб не потърси ничий поглед. Сигурно така е редно да се държиш в приемната на куку-доктор, помисли си той. Няма нужда да демонстрираш пред непознати, че нещо не ти е наред в главата.

Клеър излезе да го посрещне с окуражаваща усмивка и му подаде чаша прясно кафе с вече добавена сметана и захар — тъкмо както го обичаше. Двамата се разположиха удобно в кабинета й.

Уеб прокара пръсти през косата си.

— Виж какво, Клеър, съжалявам за предишния път. Обикновено не съм чак такъв противен кретен. Знам, че искаш само да ми помогнеш, но знам също и че никак не е лесно да разбереш какво става с мен.

— Не се извинявай, Уеб. Всеки друг на твое място би реагирал по същия начин. Хубаво е, че изразяваш открито мислите и чувствата си. Така ще ти е по-лесно да ги преодолееш.

Той й се усмихна плахо и запита:

— Е, днес накъде, докторе? Към Марс или към Венера?

— За начало ще разгледаме нещо, което се нарича психическо разстройство, причинено от посттравматичен стрес. Ще видим дали то важи за твоя случай.

Уеб вътрешно се усмихна. С това можеше да се справи.

— Нещо като шок от бойното поле?

— Този термин често се използва погрешно, а аз искам да уточним нещата. Клинически погледнато, ти си преживял травматичен стрес в резултат от събитията в оня вътрешен двор.

— Може и така да се каже.

— Нека да проверим това предположение. Ако диагнозата е вярна, съществуват няколко утвърдени метода за преодоляване на това състояние, между които техники за управление на стреса, правилно хранене и сън, упражнения за релаксация, пренастройване на когнитивната рамка, както и някои транквиланти, които се изписват с рецепта и се продават по аптеките.

— Звучи толкова просто — ехидно отбеляза той.

Клеър го погледна някак особено, както му се стори.

— Понякога е просто. — Та погледна бележките си. — И така, забелязал ли си някакви физически промени в себе си? Тръпки, виене на свят, болки в гръдния кош, повишено кръвно налягане, затруднено дишане, умора, гадене?

— Първия път, когато се върнах в оня двор след инцидента, ми се зави свят.

— А оттогава?

— Не.

— А да си станал прекалено възбудим, раздразнителен?

Уеб трябваше да помисли.

— Всъщност, не… Не.

— Случайно да си почнал да пиеш или да взимаш нещо?

— Нищо подобно! Сега дори пия по-малко отпреди.

— На моменти не изживяваш ли наново сцени от събитието?

Той поклати глава.

— А случайно да се чувстваш някак вял, вдървен? Да избягваш срещи с хора, да не живееш пълноценно?

— Не, сега само искам да разкрия какво точно стана. Искам да постигна нещо в живота.

— Чувстваш ли се по-раздразнителен, нетърпелив и враждебен към околните от обикновено? — Тя го погледна и се усмихна. — С изключение на тук присъстващите.

Той вяло й върна усмивката.

— Не, Клеър. Дори мисля, че съм сравнително спокоен.

— Да страдаш от тежка депресия, пристъпи на паника, страхова невроза или фобии?

— Нищо такова.

— Добре тогава. А да имаш повтарящи се живи спомени от събитието, които внезапно да обземат съзнанието ти? Травматични кошмари, така да се каже?

Уеб заговори бавно, внимателно пристъпвайки през минното поле на съзнанието си:

— Онази нощ в болницата, веднага след като това се случи, сънувах кошмар. Бяха ме натъпкали с лекарства, но си спомням, че насън се извинявах на всички съпруги на другарите си една по една.

— Напълно нормално при тези обстоятелства. А нещо подобно да си изпитвал оттогава?

Уеб поклати глава.

— Твърде зает съм с разследването — каза той, сякаш се оправдаваше. — Но не спирам да мисля за тези неща. Искам да кажа, случилото се в оня двор ме смаза. Никога през живота си не бях преживявал подобно нещо.

— Но в твоята професия ти и преди си се сблъсквал със смъртта.

— Да, но не и със смъртта на боен другар.