Последният жив

— Като снайперист веднъж седях в засада насред Монтана и дебнех поредната шайка авантюристи, която имаше зъб на правителството, да ми кацне на мушката. Чакането продължи няколко дни и аз си прекарвах времето, като взимах на прицел всеки, който се появяваше в рамката на прозореца, и изчаквах удобния момент да дръпна спусъка. По цял ден не правех нищо друго, освен да чакам този момент, когато ще пръсна някому черепа. Това нещо ужасно изхабява, Клеър, това непрестанно очакване да убиеш човек. Така че през почивките, докато не бях на пост, си лекувах нервите, като пишех писма до вкъщи от пущинаците на Монтана.

— До кого?

Уеб се поизчерви и не отговори веднага; това беше тайна, която не бе споделял с никого преди.

— Представях си, че имам деца. — Той поклати глава; срам го беше да я погледне в очите. — Дори им бях измислил имена: Уеб младши, Лейси. Най-малката ми дъщеричка се казваше Брук Луиз — една такава рижавичка, с изпадали млечни зъби. Та сядах значи и им пишех писма. И си ги изпращах до вкъщи, та като се прибера от задача, да си ги намеря. Представяш ли си, докато чакам да опукаме някакви жалки мърльовци, които са толкова по-слаби от нас, че дори не са ми интересни, аз пиша на Брук Луиз, че татко й скоро ще си бъде вкъщи при нея. По едно време започнах да си вярвам, че имам семейство, което ме очаква. Това беше единственото, което ме крепеше, защото накрая аз все пак дръпнах спусъка и населението на Монтана намаля с двама-трима души. — Той млъкна и избърса устата си с ръка, преглътна тежко и се загледа в шарките на килима. — И когато се прибрах вкъщи, всичките тези писма ме чакаха. А аз дори не ги прочетох. Знаех какво пише. Иначе къщата беше празна. Никаква Брук Луиз.

Най-после той вдигна глава и я погледна.

— Смахната история, а? Да пишеш писма на децата, дето ги нямаш.

Без да го бе искал специално, Уеб видя, че най-после бе успял да влезе под кожата на Клеър Даниълс.

Когато си тръгна от кабинета й, в приемната той забеляза двама души, които приглушено разговаряха. Той се сепна — нещо не беше наред. Единият от двамата беше О’Банън и в това само по себе си нямаше нищо необичайно, защото човекът все пак работеше там, но другият беше жена и тази жена нямаше работа на това място, защото се казваше Деби Райнър, и точно в този момент Деби погледна към Уеб и устата й зяпна от изненада.

О’Банън също забеляза Уеб и пристъпи към него с протегната ръка.

— Уеб, не знаех, че имаш час за днес. Нямаше и как да знам, защото двамата с Клеър водим отделни дневници. Ако имахме общ дневник, щеше да е истински кошмар от гледна точка на професионалната етика.

Вместо да поеме ръката му, Уеб продължи да се взира изумено в Деби Райнър, която се вцепени, сякаш току-що я бяха хванали на тайна среща с доктора.

О’Банън погледна ту единия, ту другия.

— Вие да не би да се познавате? — После се плесна по челото и сам си отговори: — Отрядът за борба с тероризма, разбира се.

Уеб пристъпи към Деби, която вадеше хартиена салфетка от чантата си.

— Какво правиш тук, Деб?

— Остави я на мира, Уеб — намеси се О’Банън. — Лекарска тайна.

— Да бе, да. — Уеб махна с ръка сякаш за да отпъди мъника. — Строго секретно, знам.

— Винаги съм бил против тази обща приемна, защото нарушава неприкосновеността на пациента — оплака се О’Банън. — За жалост такива са условията при нас. — Двамата очевидно не чуваха вайканията му. Накрая каза: — Довиждане, Деби. — Обърна се към Уеб: — По-спокойно, Уеб. Сигурен съм, че Клеър ще постигне чудеса с теб. — Той го изгледа изпитателно.

Вече ги постига, докторе, искаше да му каже Уеб. Такива чудеса върши с мен, че направо ме побърква.

Уеб задържа вратата пред Деби и двамата тръгнаха заедно към асансьорите. Тя не поглеждаше към него и Уеб усети как се изчервява — от гняв, срам или нещо друго, не знаеше точно какво. Накрая се престраши:

— Ходя на психиатър, за да преодолея шока от станалото. Предполагам, че и ти също.

Тя си издуха носа и най-после го погледна.

— Аз ходя при доктор О’Банън вече цяла година, Уеб.

Загледан в пространството, той не чу кога се разтвориха вратите на асансьора.

— Няма ли да слизаш? — попита тя.

Двамата излязоха на улицата и щяха да тръгнат в различни посоки, когато Уеб преглътна смущението си и предложи:

— Имаш ли време за едно кафе, Деб? — Беше предварително убеден, че Деби Райнър няма да се занимава и минута с такъв като него.

— Има клон на „Старбъкс“ зад ъгъла — отвърна тя. — Аз вече познавам добре този квартал.

Те седнаха с двойните си кафета в един усамотен ъгъл, докато наоколо лъскавите машини бръмчаха, клокочеха и изпускаха пара пред тълпите от ожаднели посетители.

— Година, казваш. Ходиш на куку-доктор цяла година.

Деби разбърка прашинките канела в чашата си.

— Някои хора се лекуват цял живот, Уеб.

— Да, но други хора. Не и такива като теб.

Тя го погледна както никога преди.