Последният жив

— Искаш ли да ти кажа какви са хората като мен, Уеб? Когато с Теди се оженихме, той беше офицер в редовната армия. Знаех какво ме чака: военна база на другия край на света, където не разбираш и думица от местния език, или пък заточение в глухата провинция на Америка, дето най-близкото кино е на сто километра. Но аз бях влюбена в Теди и бях готова на всичко. После го взеха в „Делта“. Почнаха да ни се раждат деца и макар да се застоявахме повече на едно място, Теди почти никога не беше с нас. Повечето време изобщо не го знаех къде е. Дали е жив или убит. Четях какво става във вестниците или гледах Си Ен Ен като всички останали. Преживяхме и това някак си. После той кандидатства за отряда и отначало аз реших, че там ще му бъде по-добре. Какво се оказа? Ами че в отряда е още по-голяма лудница, отколкото в „Делта“! Никой не ми бе казал това, нито пък че съпругът ми ще отсъства от къщи още по-дълго, отколкото преди. Можех все пак да го понеса, ако бях на двайсет години и без деца. Но вече не съм на двайсет, Уеб. Имам и три деца, които съм отгледала почти изцяло сама, със заплатата на Теди, която, след двайсетгодишна служба на отечеството, беше колкото на един касиер в „Кеймарт“! Сега съм сама с децата, а най-малката все ме пита: „Защо трябваше татко да си иде? Защо не се връща вкъщи?“ И да пукна, ако знам какво да й отговоря.

— Той загина като герой, Деби. Загина за отечеството ни.

Юмрукът й се стовари с такава сила на масата, че посетителите се извърнаха да видят какво става.

— Това са пълни дивотии, както много добре знаеш! — С огромно усилие на волята тя успя да се овладее, като изригнал вулкан, който отчаяно се опитва да си върне обратно изхвърлената лава. — Теди направи своя избор. Предпочете да бъде с другарите си, с пушките и приключенията. — Гласът й беше по-спокоен, но и по-тъжен. — Той ви обичаше, момчета. Особено теб, Уеб. Нямаш представа колко те обичаше. Много повече от мен, дори повече от децата си. Вие се сражавахте заедно, спасявахте се един друг, всеки ден се излагахте на опасности, но бяхте достатъчно корави и тренирани, за да оживеете. Като екип. Вие бяхте най-великият екип на света. Той споделяше с вас неща, за които никога не разговаряше с мен. Имаше си свой собствен живот, в който аз не участвах. — Тя разпери ръце. — Как може някакво си семейство, някаква си там съпруга да се мери с всичко това? Той ми казваше по нещичко за работата си, обикновено трохи, колкото да ме залъже и да има мир. — Деби поклати глава. — Понякога толкова ви мразех всичките, задето ми го бяхте отнели! — Тя попи очите си със салфетката.

На Уеб му се прииска да протегне ръка и да я докосне, но не знаеше дали тя няма да се дръпне. Изведнъж се почувства виновен за страшни престъпления, а досега не си даваше сметка, че изобщо е бил подсъдим.

— Теди също ли ходеше на психотерапия? — попита тихо той.

Деби избърса очите си и отпи от кафето.

— Не. Казваше, че ако някой от колегите му чуел, че ходи на куку-доктор, веднага щели да го изхвърлят, защото в отряда нямало място за слабаци. Освен това той казваше, че няма причина да ходи на доктор. Аз съм можела да имам проблеми, но с него всичко си било наред. Отначало не пускаше и мен да ходя, но този път аз му тропнах с крак. Трябваше да отида, Уеб, имах нужда да говоря с някого. А не съм и единствената от съпругите, която ходи на психиатър. Патрис Уагнър, Глория Винтън, Енджи Романо — всички ходят.

Енджи Романо! Уеб се зачуди дали не идва заради Поли.

Може би я бие. Къде ти, много по-вероятно беше тя да бие него!

— Съжалявам, че не си била щастлива, Деб. Ти заслужаваш щастие.

У дома Уеб имаше стотици снимки с другарите си от екип „Чарли“, докато се забавляваха заедно. На снимките нямаше нито една съпруга. Те никога не канеха жените си на своите мъжки забавления. Уеб си бе позволил да съди други хора, беззащитни женски същества, без да се постави на тяхно място. Той никога нямаше да си прости това невежество и себичност.

Тя го погледна, протегна ръка и докосна неговата; дори се опита да се усмихне.

— Сега, след като си го изкарах на теб, кажи как върви твоята терапия.

Уеб вдигна рамене.

— Върви някак. Само че не знам накъде. Разбирам, че моята загуба не може да се мери с твоята, но изведнъж си дадох сметка, че тези момчета бяха всичко в моя живот. Сега ги няма, а мен все още ме има и не мога да си обясня защо. Едва ли някога ще мога да си го обясня.

— Съжалявам за постъпката на Джули Патерсън. Тя напълно се е побъркала. Не че някога е била нормална. Тя не искаше да чуе за вас.

— Джули може да постъпи отново така с мен, аз ще го приема — заяви сухо той.

— Напусни ги, Уеб. Ти не си им длъжен с нищо. Служил си доблестно на отечеството. Дал си всичко от себе си. Нямат право да искат повече от теб.

— Предполагам, че още някакви си трийсетина години психотерапия, и ще съм напълно излекуван.