Потрес

— Може би А. е решил да ни подмами в къщата на Гейл, опитвайки се да ни вкара в капан, точно както предположи ти, Спенсър — рече Емили. — Може би не е очаквал тя да си е вкъщи тази вечер — нали трябваше да е на бала. Но тя го е изненадала. И затова А. я е убил.

Спенсър кимна, мислеше си същото. Дали Гейл случайно не беше спасила живота им? Дали ако не си беше вкъщи, А. нямаше да убие тях?

Ариа и Хана пристъпиха от крак на крак, но не казаха нищо. Последва продължително мълчание. Една самотна хонда сивик мина през светофара, без да изчака да светне зелено. От другата страна на улицата примигваше неонова реклама.

— Смятате ли, че се е случило точно така? — Кожата на Хана беше пребледняла. — Смятате ли, че отново сме сгрешили?

Спенсър потрепери, загледана в далечината.

— Може би — прошепна тя.

И един човек бе умрял заради това.

33. Довереницата на Ариа

На следващата сутрин Ариа седеше с кръстосани крака в дневната на бащината си къща и се опитваше да медитира. „Освободете се от стреса — произнесе успокояващ глас в слушалките й. — Вдишайте и издишайте, като си представите как всичко излиза навън…“

По-лесно беше да се каже, отколкото да се направи, тъй като образът на пепелявото, обезкървено лице на Гейл не излизаше от главата на Ариа. В новините сутринта не говореха за нищо друго, освен за убийството й, и всички бяха изпаднали в истерия да не би нов убиец да броди из Роузууд. Като по чудо Ариа и приятелките й не бяха споменати в новините. Предишната вечер, когато бащата на Спенсър научи, че са били отведени в участъка на разпит за убийството на Гейл, той веднага напусна апартамента си във Филаделфия, пристигна в Роузууд и разговаря надълго и нашироко с лейтенант Лаури, който се оказа син на най-добрите му приятели. Тъй като нямаше никакви доказателства, че момичетата са направили каквото и да било, заради това, че предишната година медиите ги бяха разнищили и защото господин Кларк не повдигна обвинения за влизане в частна собственост, ченгетата се съгласиха да не дават имената им на пресата.

В медиите се появиха всякакви спекулации кой би могъл да е убиецът на Гейл — някой, който е искал парите й или враг на съпруга й, или пък партньор в някоя объркана сделка. Никой не допусна, че Малките сладки лъжкини са замесени в тази история.

Мисълта, че Гейл не е А. и че А. им е устроил капан в къщата й, ужасяваше Ариа — с когото и да си имаха работа, той беше адски умен и жесток. А те все още не знаеха какво се е случило с бебето на Емили. Повече никой от тях не получи есемес от А., така че може би всичко — включително бебешкият плач — беше блъф. Но поне едно хубаво нещо се беше случило: рано сутринта Ариа получи съобщение от Хана, в което пишеше, че тя най-после е успяла да открие адреса на семейството, което бе осиновило Вайълет. „Те живеят в Чеснът хил — се казваше в съобщението. — Емили иска да отиде до къщата, иска да сме с нея.“ Разбраха се да пътуват до там късно вечерта. Хана добавяше, че е взела на заем колата на Кейт — щеше да е по-добре да отидат с нещо, което не може да бъде свързано с никоя от тях. Ариа нямаше нужда от обяснения: чуждата кола означаваше по-малка вероятност А. да ги проследи. Ако той беше на свобода и нямаше проблеми с убиването на хора, те не биваше да рискуват да го отведат при Вайълет.

„Сега легнете по лице на земята в кучешка поза“, произнесе гласът в слушалките.

Ариа положи длани на килима и вирна задника си във въздуха. Разнесоха се стъпки и тя погледна нагоре. Мередит се беше облегнала на рамката на вратата и усукваше престилката около пръста си.

— Нали каза, че не си падаш по йога?

Ариа бързо се надигна и седна, хваната на местопрестъплението.

— Ами… — Тя се умълча, защото не се сещаше за подходящо оправдание.

Мередит седна на ръба на дивана и побутна пискюлите на едната от възглавниците.

— Онзи ден ми беше много приятно да поговорим за случилото се между мен и баща ти.

Устните на Ариа потрепнаха.

— Ами, да — промърмори тя, без да е сигурна, че го казва искрено.

— Никога не съм можела да разговарям с някого за това — продължи Мередит. — Давам си сметка, че ти не си правилният човек, с когото да обсъждам това, и разбирам, че сигурно не те интересува колко ми е било трудно. Но аз наистина знам, че те нараних. И искам да знаеш, че не съм го направила нарочно. Нямах намерение да разбивам семейството ти. Всеки ден се измъчвам заради това.

— Помисли си аз как съм се чувствала — отвърна ядосано Ариа. — Мислех си, че ако издам тайната, ще съсипя семейството си. Но освен това смятах, че предавам майка си, като не й казвам.

— Знам — отвърна искрено Мередит. — Съжалявам и заради това. Но сега, след като си поговорихме откровено, не се ли чувстваш по-добре?

Ариа изви гръб и погледна нагоре към дървения медальон, който висеше от тавана.

— Беше ужасно. Очакването да бъдеш разкрита е по-лошо от това всички да знаят истината. Като че ли накрая наистина се почувствах по-добре.

Мередит завъртя халката около пръста си.