Позорът на Один

Сега вече се разгоря истинската битка, сега вече и едните, и другите трябваше да покажат воинската са вещина.

Звън на желязо в желязо, трясък от счупени кости, ядни викове, слети със стонове на ранени и умиращи в една обща, неразличима гълчава.

Оказа се, че и новото подкрепление на Ерик Белязания не стигаше да преодолее яростната съпротива на бранителите.

Навярно всички варяги скоро щяха да се преселят при своя Один, ако вождът им не бе предвидил всичко: всяка подробност, целия развой на сражението.

Без да се крият, вече нямаше нужда, направо през землището по друма нахлуха останалите отреди на северяните. Задумкали с мечове и брадви по щитовете, надули бойните рогове, надали най-свирепите си ревове. Осланяха се не само на множеството си, на силата си, осланяха се и на това — да вземат страха на врага още преди самата бран.

Ето ги, достигнаха твърдината!

Продължиха. Юрнаха се по моста.

И сякаш не усещаха засипалите ги отгоре стрели, копия, камъни, смола. И проклятия. Сякаш не виждаха покосяваните край тях сънародници, чиито трупове газеха и прескачаха.

Виждаха само едно — примамно зейналата крепостна порта и чакащата ги отвъд плячка.

Защитниците не устояха. Те не отстъпиха, те просто бяха пометени под напора на това наводнение от сила и стомана.

И стръв — за кръвнина и пожарища, за грабеж и похот…

9

Когато поемаше към градището с настървената си орда, Ерик Белязания бе наредил да откарат пленниците на една от неизтеглените на брега ладии. За по-сигурно. Да не побегнат някак си, да не ги освободи някой. За викинга най-сигурното място е морето. Защото го познава отлично, докато сушата си остава все потайна, пълна с изненади. Сушата служи само за битки и обир.

Така и Рад Медуна с яко вързани ръце, с накъсани дрехи, полепнали от съсирената кръв към раните, попадна в един дракар ведно с тридесетина от своите дружинници и селяци, кажи-речи всички ранени — кой по-леко, кой по-тежко, омотани и те като него с яки въжета. А с тях и малкият Нено. Захвърлени в дъното на ладията редом с вързопите награбена плячка, и те самите подобни на живи вързопи.

Десетина позастарели викинги с прошарени коси и бради, вероятно тъкмо затуй освободени от несгодите на сухопътните битки, седяха на сандъчетата си, които при гребане им служеха като пейки, гризяха обрулени пътем ябълки ранозрейки и току поглеждаха към брега — защо ли още не се завръщаха другарите им?

Закотвената ладия, обърнала срещу налитащите вълни извития като змийска шия форщевен, се люшкаше равно и отмерено. И нали нямаше палуба, неволниците усещаха с телата си всяко огъване на гъвкавия й корпус, всеки плисък на новата вълна, преди още солените й пръски да са ги оплискали. Мачтата, заклинена към киля, се размахваше плавно напред-назад, като проскърцваше досадно. Скрибуцаха и опънатите ванти, и вързаното към реята платно.

Нощта бе настъпила. По небосвода, застлали го от край до край, заблещукваха ярки звезди. Сварог, славянският бог на небето, оглеждаше света с безбройните си нощни очи. Синът му, слънчевият Дажбог, отдавна се бе прибрал в кристалните си покои далече на запад. Само Стрибог, повелителят на вятъра, продължаваше да надува рога си. А Перун, гръмовержецът, нейде далече-далече, над застлалите водния хоризонт облаци, доточваше меча с бруса си, от който припламваха искрите на последните му светкавици.

Рад мълчеше. Вече изтрезнял, вече проумял до дъно вината си. И що ли можеше да рече? Мълчаха и войскарите му. И те го знаеха — той, със своята безразсъдност, бе докарал неволята им.

Ако някой от тях понечеше да изрече каква да е дума, пазачите тозчас изшъткваха заплашително и го посръгваха с дългите си копия. Бояха се от бунт, наслушали се бяха за непокорството на тъдявашния народ.

Мълчеше жупанът. И мислеше, премисляше напрегнато. Що ли да стори? От всяка клопка има излаз, от всяка примка. Ако знае как, рибата също може да се измъкне: и от серкмето, и от голямата мрежа, и от рибарския кош.

Та по-тъпоумен ли щеше да излезе Рад от някаква си риба?

Ако захапеше възела на съседа си, щеше да го прегризе бързо. Той цял човек удържаше със зъби, та това ли…

Ако нагласеше своето въже до някой ръб, щеше да го престърже…

Ала ония проклетници щяха да видят. Та те сал това правеха — слухтяха, дебнеха. Най-вече него. От него се плашеха. От ръста, от потиснатата му сила.

Дано ги тресне Перун! Дано Марена се стовари връз рижите им чу ту ри!

Марена! Богинята на зимата. И на смъртта…

Ех, спомени, спомени!

Как да забрави оня ден?

Тогава се уговориха с Лола.

На празненството, когато селяците давеха в реката чучелото на Марена. Отминал бе Сечко — месецът, когато се секат дърветата; отминаваше и Сухия, кога съхне сечището, та да бъде изгорено пролетес и преорано с тежките рала, а сеячите да пръснат семето.

За нова, по-щедра родитба. За наслада на бог Купала — Урожая, за още по-голяма радост на хората.