Позорът на Один

Рад, тоя път с бистра глава, прецени начаса изгодата. И ловко завъртя кормилото така, че да минава все покрай малолюдни ладии. И то колкото може по-близо до брега, та поне от едната страна да не го заплашва някой.

Почувствували се свободни, убедени, че съдбата им вече е в техни ръце, доскорошните роби взеха да си подмятат закачки, да се шегуват помежду си, да се гаврят с поробителите си.

Едно е да лежиш омотан в дъното на кораба, все едно парцал, съвсем друго — когато тялото, когато яките ти ръце са развързани. Когато, макар без меч, без копие, ако не друго, поне веслото си властен да размахаш вместо оръжие, щом ти се наложи. А имаше няколко меча, няколко секири, изтървани от побягналите варяги.

Нено се провикна:

— Бре, жупане! Как я стори тая пущина? Храс! И въжето — на две!

— Сторих я! — ухили се Рад хем смутен от похвалата, хем задоволен. Жив човек, не се насища на хвалби.

Навикнал бе да му се дивят. Навикнал на ласкателствата, на легендите, що се мълвяха за силата и за юначността му.

— Що се зверите бре? — сопна им се на шега самодоволно. — Гаче ли не сте виждали що умея?

— Как да не сме? — отвърна друг. — Ама не и въже… Въжето е друго. Не е тухла, не е дъска…

— Все това си е… Гледай само да не те е страх! Да праснеш с все сила! Че то и вие го вършите. Боли ли, кога чупиш варено яйце в челото си, когато надробяваш с длан орех на трапезата?

Приказваше човекът. За сърцатост. Хем за тях, хем и за себе си. Като все се привеждаше, та да не го жилне някоя от редките стрели, що долитаха сегиз-тогиз откъм преследвачите. Той, кормчията, стоеше на най-личното място, най-уязвим беше. Гребците се прикриваха донейде зад високите бордове.

И подвикна отново:

— Греби де! По-живо! Изплъзнем ли се, цяла делва медовина ще измъкна от избата… Непипана…

Ала колкото и припряно да развъртаха веслата бегълците, предишните им мъчители взеха да ги настигат. Закотвените безлюдни дракари бяха останали надире, вече не им се пречкаха. И те можеха да покажат цялото си моряшко умение.

Рад отново се заозърта тревожно.

Ами сега?

10

На двадесет разкрача отвъд портата, в теснината между къщята, варягите се натъкнаха на нова съпротива. По-малобройни, българите гледаха да използуват сгодата, що им предоставяше познаването на собственото селище: на всяка кула, на всяка уличка, на всеки зимник и подземие.

Отново се разгоря ръкопашната битка. Отново се хванаха защитници и нападатели гуша за гуша, ръка за ръка, гърди срещу гърди. То вече не бе истинско сражение, то мязаше повече на разделени по двойки настървени борци от селските сборове, дето момците показват силата си. Те се въргаляха по плочника, опипваха да докопат врата на противника, да стискат, да душат. Защото в това сплетено множество от премятащи се тела нямаше място за оръжията.

Тук се изяви в пълна мяра бранният опит на боила Токту. Ей с това живо препятствие му се отдаде да спъне устрема на вражите пълчища. Тъй ги застави да се поспрат, да изчакват. Защото сврени между градските зидове и двукатните домове, те бяха съвсем обезсилени. Викаха, ревяха, дрънчаха щитове и мечове. И толкова! За тях, за още по-задните редици плячката оставаше все още недосегаема.

А така наблъскани — де по-добър прицел за нависналите от стените български бойци, които току вадеха от колчаните стрела подир стрела, полагаха ги мигновено на тетивите и ги отправяха с проклятия надолу.

Дори без да се мерят. Защото в тълпата никоя не пропускаше, никоя не отиваше нахалост.

Смрачаваше се бързо. По причернелия небосвод засияваха безброй звезди — та нали той представлява съшитата от синьо кадифе и обсипана със скъпоценни камъни юрта на Тангра.

Като черно наводнение мракът избликваше от изби и навеси, рукваше по тесните улички и се надигаше все по-нагоре и по-нагоре.

Бранителите знаеха всяко ъгълче, всяка пролука между зидовете. И гледаха да се възползуват от малкото предимство, що още им оставаше. Ала норманите не държаха, да се бият на тъмно в непознатото градище. Кой знае от де докопали главните, те ги понесоха над главите си. И палеха всяка къща, всяка вещ, дето можеше да гори. Лумналите огньове заляха околността с адските си отблясъци. Изглеждаше като че не хора, а най-свирепите бесове на морето бяха нахлули в обречената твърдина.

Боилът беше навред. И при живата преграда на улицата, където притичваше кажи-речи по гърбовете на бойците, за да стовари сабята си върху някой вземащ надмощие над българския си противник викинг; и горе, по бойниците, за да насочи точно къде да се стреля, къде да се мятат копията, къде да се търкалят камъните или да се плиска варното мляко; и в самия град, където ужасените жени, деца и баби се щураха с писък насам-натам в сблъскана тълпа като овци, в чиято кошара са нахлули вълци, след като са издавили псетата.