Прашинка в Божието око

После плъзнаха слухове, че в небето над черния купол се появили имперски бойни кораби — и че пленниците щели да бъдат избити преди корабите да пробият защитното поле. Тя се усмихваше и се преструваше, че не вярва. Преструваше ли се? Кошмарите бяха родени от въображението.

Накрая пристигнаха морските пехотинци, предвождани от едър окървавен мъж с маниери на човек от двора и превързана ръка. Кошмарът свърши и Сали зачака да се събуди. Изкъпаха я, нахраниха я, облякоха я — защо не се събуждаше? Чувстваше душата си като обвита в памук.

Ускорението притискаше гърдите й. Сенките в совалката бяха остри като бръсначи. Новочикагските новобранци се блъскаха край прозорците и оживено бъбреха. Но Адам и Ани тревожно я наблюдаваха. Когато пристигнаха на планетата, двамата бяха дебели. Сега кожата на лицата им висеше на гънки. Сали знаеше, че са й отделяли от собствената си храна. И все пак, изглежда, бяха понесли лишенията по-добре от нея.

„Иска ми се да можех да плача — помисли си тя. — Трябва да плача. За Дороти. През цялото време очаквах да ми кажат, че са я открили. Нищо. Тя просто изчезна от съня.“

Записан глас съобщи нещо, което Сали не се опита да чуе.

После тежестта й изчезна и тя се издигна.

Наистина ли щяха да я оставят да отлети?

Сали рязко се обърна към прозореца. Ново Чикаго сияеше като всеки подобен на Земята свят. Светли морета и суша — всички нюанси на синьото се сливаха с белия скреж на облаците. Докато планетата се смаляваше, тя я наблюдаваше и криеше лицето си. Никой не трябваше да зърне жестокото й изражение. В този момент можеше да заповяда да взривят цялата Ново Чикаго и да я изпепелят.

След проверката Род проведе в хангара Божествената служба. Едва свършиха последния химн, когато юнкерът на вахта съобщи, че пътниците се качват на борда. Екипажът бързо започна да се разотива. Нямаше да има свободни недели, докато не приведяха кораба в пълна бойна готовност, каквото и да повеляваха религиозните традиции за неделите в орбита. Блейн слушаше разговорите на мъжете, които минаваха покрай него, и търсеше признаци на негодувание. Вместо това чуваше обичайното мърморене.

— Добре, знам какво е сламка — казваше на партньора си механикът Джаксън. — Разбирам какво е да ти влезе сламка в окото. Но как може да ми влезе цяла греда, за Бога? Я ми кажи, как човек може да има греда в окото и да не я усети? Не е нормално.

— Абсолютно прав си. Какво е греда?

— Какво е греда ли? Охо, ти си от Плоскост, нали? Е, греда е отрязано дърво — дърво. А дървото е голямо расте…

Гласовете заглъхнаха. Блейн енергично се върна на мостика. Ако Сали Фаулър бе единственият му пътник, с радост щеше да я посрещне в хангара, но искаше онзи Бери веднага да разбере какви ще са отношенията им. Капитанът на един от бойните кораби на Негово величество нямаше да прекъсне работата си, за да посрещне някакъв си търговец.

Род проследи на екраните клиновидната совалка, която влезе в орбита и беше изтеглена на борда, през огромните правоъгълни врати на хангара. Държеше ръката си близо до бутона на интеркома. Тези маневри бяха сложни.

Пътниците посрещна юнкер Уитбред. Първи се появи Бери, следван от дребен тъмнокож мъж, когото търговецът не си направи труда да представи. И двамата бяха облечени в подходящи за космоса дрехи: широки, стегнати на глезените панталони и туники, чиито джобове бяха с ципове. Бери изглеждаше ядосан. Ругаеше прислужника си и Уитбред предвидливо записа забележките му с намерението по-късно да ги прослуша. Юнкерът прати един сержант да придружи търговеца и изчака госпожица Фаулър. Беше я виждал на снимки.

Настаниха Бери в каютата на капелана, а Сали — в тази на старши лейтенанта, защото щеше да я споделя с прислужницата си. Адам и Набил щяха да спят при екипажа, но не можеха да пратят при мъжете жена, макар и възрастна колкото Ани. Космонавтите, прекарали много време далеч от планети, придобиваха нова представа за красота. Нямаше да досаждат на сенаторска племенница, но икономка — това бе съвсем друг въпрос. И въпреки че каютата на старши лейтенанта се намираше до тази на капитан Блейн, докато каютата на капелана бе на долната палуба, никой нямаше да възрази.

— Пътниците са на борда, господин капитан — докладва юнкер Уитбред.

— Добре. Всички удобно ли са настанени?

— Ами, аз настаних госпожица Фаулър, господин капитан. Сержант Алот придружи търговеца до каютата му…

— Ясно. — Блейн седна пред командния си пулт. Когато за кратко я видя в лагера, лейди Сандра — не, тя предпочиташе да я наричат Сали, спомни си той — не изглеждаше много добре. Според думите на Уитбред, сега малко се беше възстановила. Когато я забеляза да излиза от палатката си, на Род му се бе приискало да се скрие. Целият беше окървавен и мръсен — и тогава тя се приближи към него. Движеше се като придворна дама, но умираше от глад и под очите й имаше големи тъмни кръгове. Очите й. Абсолютно празни. Е, за две седмици трябваше да се е посъживила.

— Нали ще покажете на госпожица Фаулър ускорителните седалки? — попита Блейн.