Прашинка в Божието око

Чарли хвърли поглед към господаря. Иван неподвижно лежеше и следеше разговора им. Нямаше начин да разберат какво си мисли.

— Но колкото повече се приближават към Империята — отвърна Джок, — толкова по-силна ще става тя. Хората са безброй. Въпреки всичките им приказки за ограничаване на раждаемостта, те са много и целият космос е техен. И винаги ще са повече от нас. Ще ни държат затворени в бутилката до следващия колапс. И тогава ще ни унищожат!

Коленете на Чарли бяха притиснати към корема й. Десните й ръце бяха вдигнати към гърдите й, лявата пазеше главата й. На този жесток свят щеше да се роди дете. Гласът й звучеше приглушено.

— Ако имаше по-добра идея, трябваше да я кажеш.

— Не. Няма по-добри идеи.

— Спечелихме време. Стотици години. Сали и нейният глупав институт стотици години ще проучват проблема, който поставихме пред хората. Кой знае, може би конят ще се научи да пее химни.

— Готова ли си да се обзаложиш?

Чарли леко повдигна ръка.

— При толкова малки шансове ли? По дяволите, да!

— Смотанячка!

— Да. Смотаняшко решение. Какво друго ни остава? По един или друг начин, Циклите вече свършват. Смотаняка спечели вечната си война срещу тях.

Джок се обърна към Иван. Той сви рамене. Чарли бе станала смотанячка. Вече нямаше значение — всъщност дори й завиждаха за тази лудост, тази заблуда, че всички въпроси имат отговори и че всичко е по силите на могъщата лява ръка.

Никога нямаше да научат. Не им оставаше да живеят дълго. Ала бяха спечелили време. Блейн и Сали знаеха какво трябва да открият и когато пораснеха, децата им нямаше да смятат сламкарите за легенда. Две поколения управляващи нямаше да мразят извънземните.

Ако някой можеше да научи кон да пее химни, това беше опитен посредник.