Прашинка в Божието око

— Доктор Харди ни показа нещо много интересно. — И замълча докато пристигне асансьорът. Двама от морските пехотинци влязоха първи, останалите изчакаха сламкарите и хората. Чарли продължи, сякаш не присъстваха въоръжени войници. — Един от вашите най-древни писатели, историк на име Херодот, разказва за крадец, когото трябвало да екзекутират. Той обаче сключил сделка с царя: за една година да научи любимия царски кон да пее химни. Другите затворници гледали как крадецът пее на коня и му се смеели. „Няма да успееш“ — казвали му те. И той им отговарял: „Имам една година, а кой знае какво може да се случи през това време. Царят може да умре. Конят може да умре. Може да умра и аз. А може и конят да се научи да пее.“

Разнесе се учтив смях.

— Не разказах историята много добре — рече Чарли. — Но и не се опитвах да звучи смешно. Това ме накара най-после да проумея колко различни от нас са човеците.

Последва смутено мълчание. Когато асансьорът спря, Джок попита:

— Как върви вашият институт?

— Чудесно. Вече поканихме някои хора за шефове на отдели. — Сали се засмя. — Трябва да бързам. Род няма да ми позволи да мисля за института след сватбата. Ще дойдете, нали?

— За нас ще е чест да ни позволят да присъстваме — отвърна Джок. — Но нямаме подаръци за вас. Нямаме кафява, която да ги направи.

— Ще минем и без подаръци — каза Род. Вратата на асансьора се отвори, но те изчакаха двама от пехотинците да проверят коридора.

— Благодаря, че ми позволихте да се запозная с адмирал Кутузов — рече Джок. — Исках да поговоря с него още откакто посланическият ни кораб се приближи до „Макартър“.

Блейн учудено погледна извънземните. Джок бе разменила само няколко думи с главнокомандващия и един от най-важните й въпроси беше: „Обичате ли лимон в чая?“

„Те са толкова цивилизовани и мили! И тъкмо поради това ще прекарат няколкото години, които им остават, под постоянна охрана, докато Бюрото за информация очерня тях и тяхната раса. Дори наехме писател да напише сценарий за последните часове на юнкерите ми.“

— Нямаше проблем — отвърна Род. — Ние…

— Да. Не можете да ни позволите да се приберем у дома. — Чарли заговори с глас на новошотландски младеж. — Знаем за хората много повече, отколкото трябва. — Тя спокойно даде знак на морските пехотинци. Двама излязоха в коридора и сламкарите ги последваха. Другите войници тръгнаха отзад и процесията се запъти към апартамента на извънземните. Вратата на асансьора тихо се затвори.

Епилог

„Непокорний“ неподвижно висеше в космоса в периферията на системата Мърчисън. Наоколо бяха групирани други кораби в бойна формация, а отдясно се издигаше грамадата на „Ленин“, напомняща на гигантско черно яйце. Поне половината от флота постоянно се намираше в бойна готовност, а някъде долу в червената обвивка на Окото кръжаха и чакаха други кораби. „Непокорний“ току-що беше направил обиколка със смотаняшката ескадра.

Този термин бе станал почти официален. Космонавтите използваха много сламкарски думи. Когато някой спечелеше голям залог на покер, най-често възкликваше: „Фюнч(щрак)!“. И все пак, мислеше си капитан Хърб Колвин, повечето никога не бяха срещали извънземни. Рядко виждаха и корабите им: просто мишени, абсолютно безпомощни след прехвърлянето.

Единици успяваха да се измъкнат от Окото, но всички бяха фатално повредени. Винаги имаше предостатъчно време да предупредят корабите извън звездата, че се приближава нова сламкарска машина — ако първо не ги убиеше самото Око.

Последните няколко бяха излезли от смотаняшкия пункт с хиляда километра в секунда. Как успяваха да скочат с такава скорост? Човешките кораби в звездата не можеха да ги настигнат. Нямаше и нужда — извънземните екипажи или автопилотите бяха напълно дезориентирани. Бягащите черни точки минаваха през дъгата и всеки път експлодираха. Когато използваха уникалните си разширяващи се полета, те се взривяваха по-рано, тъй като по-бързо събираха топлина от жълтата фотосфера.

Хърб Колвин остави последния доклад за сламкарските фокуси. Беше написал голяма част от него сам. Всичко се свеждаше до безнадеждното положение на извънземните. Сламкарите все още не подозираха за скоковата дезориентация… и той почти ги съжаляваше.

Колвин извади бутилка от шкафа в патрулната си каюта и сръчно си наля, въпреки ефекта на Кориолис. После се отпусна на стола си. На бюрото го очакваше пакет с поща. Вече бе отворил последното писмо от жена си, за да се увери, че у дома всичко е наред. Сега можеше да прочете останалите. Капитанът вдигна чашата си към снимката на Грейс.

Нямала много информация от Ново Чикаго, ала, според сестра й, положението било нормално. Пощенските услуги бяха бавни. Къщата им се намираше извън отбранителната система на Нова Шотландия, но тя не се страхуваше, защото Хърб й беше казал, че сламкарите няма да пробият блокадата. Беше я наела за трите години, през които щяха да останат в системата.