Прашинка в Божието око

— Добро утро, милорд — каза търговецът на Род Блейн. Говореше спокойно, ала докато се покланяше, усети, че устата му е пресъхнала и гърлото му се е свило. — Не съм се срещал със сенатор Фаулър, но лицето му, разбира се, е познато на всеки в Империята. Добро утро, сенаторе.

Фаулър кимна, без да става от мястото си.

— Добро утро, ваше превъзходителство. Добре дошли. Заповядайте. — Той му даде знак да се настани срещу него.

— Благодаря. — Бери зае посочения стол. Очакваше го нова изненада — Блейн му донесе кафе. Търговецът внимателно вдиша издигащата се пара и разпозна смеската, която му беше пратил като подарък.

„В името на Аллах. Играят си с мен, но с каква цел?“ Страхът му се примеси с гняв, ала не и с надежда. В гърлото му се надигна клокочещ смях.

— Да изясним нещата, ваше превъзходителство — каза Фаулър. Блейн включи екрана на стената. Появи се едрата фигура на Джонас Стоун. От челото му се стичаше пот, гласът му звучеше умолително.

Бери го изслуша, презрително свил устни. Флотът разполагаше с предостатъчно доказателства да го екзекутира за измяна. И все пак усмивката не напускаше лицето му. Нямаше да им достави това удоволствие. Нямаше да ги моли за милост.

Записът свърши. Сенаторът даде знак и образът на бунтовническия лидер изчезна.

— Не знае никой друг, освен нас тримата, ваше превъзходителство — предпазливо каза Фаулър.

„Какво искат? Дали все пак няма надежда?“

— Не зная дали има смисъл да обсъждаме този въпрос — продължи сенаторът. — Аз лично предпочитам да поговорим за сламкарите.

— О — рече Бери. „Сделка ли искаш, или ми се подиграваш?“ Той отпи от кафето, за да навлажни устата си. — Убеден съм, че моите възгледи са известни на сенатора. Смятам сламкарите за най-голямата опасност, пред която се е изправяло човечеството. — Лицата на двамата мъже срещу него не изразяваха нищо.

— Съгласни сме — отвърна Блейн.

Докато надеждата проблясваше в очите на Бери, Фаулър бързо прибави:

— Вече няма никакво съмнение. Те са обречени на вечна пренаселеност, следвана от тотална война. Ако някога напуснат системата си… Бери, те имат подвид войници, в сравнение с които човекозаврите не струват и пукната пара. По дяволите, вие сте ги виждали.

Блейн въведе команда в джобния си компютър и на екрана се появи нов образ: скулптурата с машината на времето.

— Тези ли? Но моят сламкар каза, че били… — Бери замълча. После избухна в смях: смях на човек, който няма какво да губи. — Моят сламкар.

— Точно така — усмихна се сенаторът. — Не мога да твърдя, че имаме голямо доверие във вашия сламкар. Бери, даже опасността да идваше само от сламкарчетата, можехме да изгубим цели светове. Те се размножават като бактерии. Но вие знаете.

— Да. — Търговецът с усилие се овладя. Лицето му се успокои, но в мислите си виждаше безброй блещукащи очички. „Слава на Аллах! Едва не ги доведох в Империята! Хвала на милостивия…“

— Стига сте треперили, по дяволите — нареди Фаулър.

— Моите извинения. Вие несъмнено сте чували за срещата ми със сламкарчетата. — Той погледна Блейн и завидя на външното му хладнокръвие. Гадинките навярно бяха също толкова омразни на капитана на „Макартър“. — Радвам се да чуя, че Империята съзнава опасностите.

— Да. Ще блокираме сламкарите. Ще ги затворим в системата им.

— Не е ли по-добре да ги унищожим, докато още можем? — тихо попита Бери. Гласът му беше спокоен, но очите му блестяха.

— Как?

Хорас кимна.

— Има политически пречки, разбира се. Но аз бих могъл да намеря хора, готови да заминат за Сламката, и да им дам съответните заповеди…

Фаулър пренебрежително махна с ръка.

— Ако имах нужда, сам щях да си намеря агенти.

— Моите нямаше да са толкова ценни. — Бери погледна към Блейн.

— Да. — Фаулър замълча. Блейн забележимо се скова. Сенаторът продължи: — Така или иначе, търговецо, решихме да направим блокада. Правителството е достатъчно нестабилно и без да го обвиняват в геноцид. Освен това не зная дали ми допада идеята за непровокирана атака срещу разумни същества.

— Ами заплахата? — Бери се наведе напред, без да съзнава фанатичния блясък в очите си. Разбираше, че е на крачка от лудостта, ала това вече не го интересуваше. — Убеден ли сте, че завинаги сте затворили джина в бутилката, само защото сте върнали запушалката на мястото й? Ами ако някое бъдещо поколение не вижда сламкарите като нас? Ами ако отново пуснат джина на свобода? Хвала на Аллах! Представете си безбройните им кораби. Те ще наводнят Империята, командвани от същества като онова на екрана и разсъждаващи като адмирал Кутузов! Специализирани воини, по-смъртоносни от човекозаврите! И вие сте готов да им подарите живота? Казвам ви, трябва да ги унищожите…

„Не! Хората никога не се убеждават просто защото трябва да повярват. Те не слушат, когато…“ Бери видимо се отпусна.

— Виждам, че вече сте решили. С какво мога да ви помогна? И изобщо искате ли нещо от мен? Или само си играете?

— Мисля, че вече ни помогнахте — отвърна Блейн и отпи от кафето си. — И ви благодаря за подаръка.

— Блокадата е най-скъпата космическа операция — замислено рече Фаулър. — И също не е много популярна.