Прашинка в Божието око

„През последното хилядолетие Олдърсъновият двигател традиционно се смята за велико благо. Без пътуването със свръхсветлинна скорост, възможно благодарение на откритията на Олдърсън, човечеството щеше да остане в плен на малката Слънчева система, когато Великите отечествени войни унищожиха Кодоминиума на Земята. А ние вече сме заселили над двеста планети.

Благо, да. Без Олдърсъновия двигател днес можеше да ни няма. Но дали е велико? Да помислим. Същият ефект на доминото, в резултат на който бяха колонизирани планетите, същите междузвездни контакти, които позволиха образуването на Първата империя, водят до междузвездни войни. Световете, опустошени след двувековните Войни за наследството, бяха и заселени, и унищожени от кораби с Олдърсънов двигател.

Олдърсъновият двигател ни дава възможност изобщо да не мислим за разстоянията между звездите. Тъй като сме в състояние за нула време да се придвижваме между звездните системи, нашите кораби и корабни двигатели трябва да пътуват само между планетите. Днес казваме, че Втората човешка империя владее двеста свята и всички разстояния помежду им, над петнайсет милиона кубични парсека…

Вижте как стоят нещата в действителност. Представете си безброй мехурчета, издигащи се в огромно черно море. Ние владеем някои от тях. Но не знаем нищо за водата…“

Откъс от реч, произнесена от д-р Антъни Хорват в института „Блейн“ през 3029 г.

Част първа Смотаняшката сонда

1. Командването

3017 г.

— Адмиралът ви предава своите почитания и нарежда незабавно да се явите при него — съобщи юнкер Стейли.

Командир Родерик Блейн отчаяно се огледа. Офицерите му с тихи, съсредоточени заповеди ръководеха ремонта на мостика, досущ като хирурзи, участващи в тежка операция. В сивото стоманено помещение цареше оживена, организирана дейност, която обаче оставяше цялостно впечатление за хаос. Екраните над един от рулевите пултове показваха планетата под тях и другите кораби в орбита край „Макартър“, но капаците на всички останали бяха свалени, във вътрешностите им бяха включени тестови уреди и наоколо стояха техници с комплекти електронни резервни части, готови да подменят онова, което им се стори съмнително.

Навсякъде се виждаха следите от битката — грозни изгаряния на онези места, на които защитното Лангстъново поле на кораба за миг се беше пренатоварило. В един от пултовете имаше голяма колкото юмрук дупка с неправилна форма и в момента двама техници сякаш завинаги се бяха свързали със системата с помощта на мрежа от кабели. Род Блейн плъзна поглед по черните петна, осейващи бойната му униформа. В ноздрите си — а може би в мозъка си? — все още усещаше метална пара и миризма на изгоряло месо. Отново си представи огъня и стопения метал, които изригваха от корпуса и обливаха лявата страна на тялото му. Лявата му ръка продължаваше да е превързана на гърдите и той можеше да проследи повечето от дейностите през последната седмица по мръсните петна, които покриваха еластичния бинт.

„На борда съм едва от час! — помисли си Род. — Капитана го няма и всичко е пълна каша. Не мога да го оставя така!“ Той се обърна към юнкера.

— Незабавно ли?

— Тъй вярно. Сигналът е обозначен като приоритетен.

В такъв случай не можеше да направи нищо. Когато се върнеше на борда, капитанът щеше жив да го одере. Инженер Синклер и лейтенант Каргил бяха компетентни офицери, но за кораба и ремонта отговаряше Род, въпреки че бе отсъствал по време на повечето от ударите.

Ординарецът му дискретно се прокашля и посочи мръсната му униформа.

— Имаме ли време да ви намерим нещо по-прилично, господин командир? — попита морският пехотинец.