Предани

Преди няколко седмици бих била първата доброволка за тази мисия. И наистина тогава

отидох в централата на Ерудитите с пълното съзнание, че там ме чака само смърт. Но не

защото бях самоотвержена или смела, не. Причината да отида бе, че се чувствах ужасно

виновна и исках да се отърва от мъката и болката. Това ли е мотивът на Кейлъб?

Наистина ли трябва да му позволявам да умре, за да изплати дълга си към мен?

Вървя по коридора под дъгата от светлини. Дори не мога да си мисля за някаква

алтернатива. По-лесно ли ще ми е да загубя Кара, Кристина или Матю? Не. Истината е,

че не мога да си позволя да загубя никого от тях, защото са ми добри приятели, а

Кейлъб... не е. Дори преди да ме предаде, той ме изостави заради Ерудитите, без да

поглежда назад. Аз бях тази, която заряза инициацията си, за да отиде да го види, а той

през цялото време се чудеше какво правя там.

Колкото до мен – вече не искам да умирам. Готова съм да нося бремето на вината и

скръбта, да понеса всички трудности, които животът ще ми поднесе. Някои дни са по-

трудни от други, но съм готова да ги посрещна всичките. Този път не мога да се жертвам.

Ако трябва да съм напълно честна пред себе си, изпитах облекчение, когато Кейлъб

предложи да се жертва.

Изведнъж мисълта за това става непоносима. Стигам до хотела и се насочвам към

спалнята ни с желанието просто да се строполя на леглото и да заспя, но Тобиас ме чака

в коридора.

– Добре ли си? – пита той.

– Да, но това не е редно – казвам и докосвам челото си. – Чувствам се сякаш вече

оплаквам смъртта му. Сякаш умря още когато го видях в централата на Ерудитите,

докато бях затворена там.

Скоро след това бях признала на Тобиас, че съм изгубила цялото си семейство. И

тогава ми бе казал, че той ще бъде моето семейство.

Всичко между нас е свързано – приятелство, любов, семейство. Вече не мога да

направя разлика кое какво е.

– Аскетите имат едно учение за това, нали знаеш – казва той, – кога да позволиш на

някого да се жертва за теб, дори да е егоистично. Те казват, че ако саможертвата е

единственият начин на този човек да ти покаже, че те обича, не трябва да го спираш, а да

я приемеш. Учат, че това е най-големият дар, с който можеш да го наградиш. Така, както

майка ти и баща ти загинаха за теб.

– Не съм сигурна, че мотивът му е точно любов – казвам и затварям очи. – Струва ми

се, че по-скоро е чувството за вина.

– Може би – съгласява се Тобиас. – Но защо би се чувствал виновен за

предателството си, ако не те обичаше?

Кимвам. Знам, че Кейлъб ме обича, че винаги ме е обичал, дори когато ме е

наранявал. Но въпреки това всичко ми се струва много неправилно.

И все пак, мога да се успокоя временно с мисълта, че ако бяха живи, родителите ми

биха одобрили.

– Знам, че моментът не е много подходящ – започва Тобиас, – но искам да ти кажа

нещо.

Сковавам се от ужас. Дали няма да започне да човърка някое мое прегрешение, или

пък се кани да признае за нещо, което не му дава мира? Лицето му е безизразно.

– Исках да ти благодаря – казва тихо. – Учените тук ти казаха, че гените ми са

увредени и че нещо не ми е наред. И го доказаха с резултатите от теста. И дори аз им

повярвах.

Той докосва лицето ми, пръстите му галят бузата ми, очите му са приковани в моите,

настоятелни и напрегнати.

– Но ти никога не им повярва – продължава. – Дори и за секунда. Не престана да

настояваш, че съм... цялостен.

Слагам ръка върху неговата.

– Ами, такъв си.

– Никой не ми е казвал такова нещо досега – поглежда ме нежно.

– Заслужаваш да го чуваш по-често – заявявам решително, а очите ми се замъгляват

от напиращите сълзи. – Ти си цялостен, ти си истински човек, който заслужава да бъде

обичан, и си най-добрият човек, когото познавам.

Той навежда глава към лицето ми и ме целува.

Целувам го толкова силно и отчаяно, че чак ме боли. Пръстите ми се плъзват под

ризата му, избутвам го надолу по коридора към друга врата – на частично обзаведена

стая, в която никой никога не стъпва. Отварям вратата с лакът, вкарвам Тобиас вътре и

я затръшвам с крак.

Както аз винаги му казвам, че е ценен човек, така той винаги ми повтаря, че съм по-

силна, отколкото си мисля. И знам, без някой да ми го е обяснявал, че точно така действа

любовта, когато е истинска и чиста. Прави те нещо повече от това, което си бил, повече,

отколкото си си мислел, че някога ще бъдеш.

Това е.

Пръстите му се усукват около косата ми. Ръцете ми треперят, но не ми пука дали ще

забележи. Не се страхувам, че ще види колко неконтролируема съм. Хващам ризата му и

го придърпвам към себе си. Устните ми шептят името му.

Забравям, че Тобиас е отделен човек – вместо това имам чувството, че е част от мен,