Предани

Острата миризма на белина опарва ноздрите ми. Стоя опряна на стената до

парцала за миене на под в едно складово помещение в мазето. Едва сега започвам да

осъзнавам това, което току-що съобщих на всички – че който влезе в лабораторията за

оръжия, се нагърбва със самоубийствена мисия. Серумът на смъртта не може да бъде

спрян.

– Въпросът е – обажда се Матю – дали си заслужава да се жертва човешки живот за

това.

Намираме се в помещението, където Матю, Кейлъб и Кара работиха по новия серум,

преди планът ни да се промени. На масата пред Матю са разхвърляни колби, стъкленици,

листчета с надраскани набързо записки. Връвта, която съм свикнала да виждам на врата

му, сега е в устата му и той я дъвче разсеяно.

Тобиас се обляга на вратата със скръстени ръце. Помня, че стоеше по същия начин по

време на инициацията, докато ни гледаше как се бием. Висок, силен, мъжествен. Тогава

не бях и мечтала, че някога ще ме погледне втори път, освен може би от любопитство.

– Не е просто за отмъщение – казвам. – Не е само заради това, което причиниха на

Аскетите. А е за да бъдат спрени, преди да причинят още зло на всички хора в града, а и

в другите експериментални градове. Трябва да им бъде отнета властта да контролират

хиляди човешки животи.

– Струва си – казва и Кара. – Да се жертва един човешки живот, за да бъдат спасени

хиляди от ужасна съдба? Да се отреже клонът, на който седи Бюрото? Нима изобщо се

колебаем?

Зная какво прави Кара. Сложила е на везните един човешки живот срещу много

спомени и житейски пътеки и заключението

е изцяло базирано на резултата. Така

работи мозъкът на всеки Ерудит, а също и мозъкът на всеки Аскет. Но не съм убедена,

че имаме нужда от начина на мислене точно на тези две касти. Да се жертва един живот,

за да се спасят хиляди – разбира се, отговорът е лесен. Но трябва ли да е един от нас?

Ние ли трябва да бъдем спасителите?

Зная своя отговор на този въпрос, затова минавам директно на следващия. Кой от

нас?

Погледът ми тръгва от Матю, минава през Кара, Тобиас и Кристина, която се е

облегнала на някаква метла, и се спира на Кейлъб.

Той.

След секунда започва да ми се гади от мен.

– О, хайде, кажи го – обажда се Кейлъб и вдига очи към мен. – Просто си кажи, че

искаш аз да го направя. Всички вие го искате.

– Никой не е казал такова нещо – обажда се Матю и изплюва връвта.

– Всички ме гледате. Не си мислете, че не ми е ясно. Аз съм този, който избра да

работи за лошите, за Джанийн Матюс. Аз съм единственият, за когото не ви е грижа.

Значи аз трябва да умра.

– Защо според теб Тобиас те изведе от града, преди да те екзекутират? – Гласът ми е

тих и студен. Миризмата на белина започва да ме задушава. – Може би защото не ми

пука дали си жив, или мъртъв? Защото изобщо не ми пука за теб? А?

„Той трябва да умре“ – мисли си част от мен.

„Не, не искам да го загубя“ – настоява друга част.

Не зная коя да послушам, на коя да се доверя.

– Защо си мислиш, че не разбирам, когато ме гледат с омраза? – клати глава

Кейлъб. – Виждам презрението ти всеки път, когато благоволиш да ме погледнеш,

колкото и рядко да го правиш.

Очите му лъщят от сълзите. За първи път от моята несъстояла се екзекуция го

виждам да се разкайва. Не се оправдава, не бълва хилядите си извинения. За първи път

оттогава виждам своя брат, а не страхливеца, който ме продаде на Джанийн Матюс.

Опитвам се да преглътна, но гърлото ми е свито.

– Ако го направя... – започва той.

Аз поклащам глава отрицателно, но той вдига ръка и ме спира.

– Млъкни! – казва. – Беатрис, ако го направя, мислиш ли, че ще намериш сили да ми

простиш?

Когато някой направи грешка спрямо теб, и двамата носите поравно теглото на тази

грешка – болката ви тежи поравно. В такъв случай прошката означава само едно – да

избереш да носиш цялата тежест сам, а не да обременяваш другия. Предателството на

Кейлъб е нещо, което и двамата носим, и откакто го извърши, всичко, което исках да

стори, е да поеме своя дял от теглото. Не мисля, че съм способна да нося вината му

съвсем сама – че съм достатъчно силна или достатъчно добра.

Но го гледам как върви напред към участта си и разбирам, че трябва да бъда

достатъчно силна и достатъчно добра, ако той ще се жертва за всички ни.

– Да – отговарям задавено. – Но това не е основателна причина да правиш такова

нещо.

– Имам изобилие от причини – казва той. – Ще го направя. Разбира се, ще го направя.

Отказвам да проумея какво се е случило току-що.

Матю и Кейлъб изостават, за да пробват защитния костюм, който ще предпази брат ми

достатъчно дълго, за да влезе и да пусне серума на паметта. Изчаквам другите да се

разотидат и си тръгвам насаме с мислите си.