Предани

– Ако някога е съществувала вероятност да те загубя, то тя остана далеч зад нас –

усмихвам се. – Слушай, трябва да ти кажа последните неща, които се случват тук.

И

разказвам за плана да спрем Бюрото да рестартира града. Докато говоря, си

мисля за хората, която тя би загубила – сестра си, майка си, баща си. Всички тези

неразрушими връзки ще бъдат заличени, изтрити, изхвърлени в кофата за боклук. В

името на генетичната чистота.

– Съжалявам – казвам. – Знам, че искаш да помогнеш, но…

– Няма защо да съжаляваш – прекъсва ме тя и поглежда към Юрая. – Радвам се, че

ще си ида в града. – Кимва няколко пъти. – Ти ще ги спреш, няма да рестартират

експеримента. Знам, че ще ги спреш.

Дано да е права!

Остават само десет минути, докато затворят болницата за посетители. Тръгвам към

стаята на Нита. Охранителят вдига очи от книгата си и ме поглежда въпросително.

– Мога ли да вляза? – питам.

– Не, никой не може да влиза при нея.

– Аз я прострелях. Това нищо ли не ти говори?

– Е – вдига рамене след известно чудене, – ако обещаеш да не я прострелваш пак. И

след десет минути да си навън.

– Става.

Кара ме да си сваля якето, за да ме провери за оръжие, и чак след това ме пуска.

Нита поглежда към вратата, доколкото това е възможно. Половината тяло е в гипс.

Едната ръка е закопчана с белезници за рамката на леглото. Като че ли може да избяга

в този гипс и с тази рана! Косата ѝ е разрошена и на възли, но е все така хубава.

– Какво правиш тук? – пита.

Не отговарям. Оглеждам ъглите на стаята за камери и виждам една точно срещу

леглото ѝ.

– Нямат микрофони – казва тя. – Тези работи не ги правят тук, само в града.

– Това е добре. – Придърпвам един стол и сядам срещу нея. – Дойдох, защото ми е

нужна информация и само ти можеш да ми я дадеш.

– Вече им казах всичко, което считам, че трябва да знаят – поглежда ме гневно. –

Нямам какво повече да казвам. Особено на тази, която ме простреля.

– Ако не те бях простреляла, нямаше да съм любимката на Дейвид и нямаше да знам

всичко, което знам сега. – Хвърлям поглед към вратата. Параноята ме притиска, но едва

ли някой ще седи да подслушва. – Имаме нов план. Аз и Матю. И Тобиас. Но трябва да

влезем в лабораторията за оръжия.

– И си решила, че мога да ти помогна? – Нита клати глава. – Самата аз не успях да

вляза, помниш, нали?

– Искам да знам повече за охранителната система. Само Дейвид ли знае паролата?

– Не само той. Това би било глупаво. Шефовете му също я знаят, но тук, в Бюрото, е

единственият човек, да.

– Какво става, ако взривиш входа?

Тя свива устни толкова силно, че те почти изчезват от лицето

, и се заглежда в

гипсираното си тяло.

– Активира се серумът на смъртта. В аерозол е и нищо не може да го спре. Дори и да

си облечен със специално облекло, в крайна сметка си намира начин да се добере до

кожата ти. Само че с предпазно облекло отнема малко повече време. Така пише в

описанието му.

– Значи автоматично убиват всеки, който се опита да влезе без паролата?

– И това те изненадва?

– Май не – казвам и облягам лакти на коленете си. – И няма никакъв друг вариант да

се влезе, освен с кода на Дейвид?

– Който, както сама видя, той няма никакво желание да споделя – казва тя.

– Има ли някакъв шанс генетично чист да се пребори със серума на смъртта?

– Не, никакъв.

– Повечето генетично чисти не могат да устоят на серума на истината, но аз мога –

казвам.

– Ако искаш да си играеш със смъртта – давай. Аз приключих с това – отвръща

уморено и отпуска глава на възглавницата си.

– Последен въпрос. Ако, да речем, реша да си поиграя със смъртта, откъде мога да

намеря експлозив?

– И си си въобразила, че ще ти кажа...

– Не мисля, че ме разбираш добре. Ако планът ни успее, няма да гниеш в затвора,

докато умреш. Ще се оправиш и ще си напълно свободна. Така че е в твой интерес да ми

помогнеш.

Тя ме гледа, сякаш се опитва да разбере колко тежа и колко съм висока. Ръката

опъва белезниците и металът се впива в китката ѝ.

– Реги има експлозиви – отговаря. – Може да ти обясни как да ги използваш, но не е

много сръчен, когато трябва да се действа, затова, за Бога, не го вземай със себе си,

освен ако не искаш да си детегледачка.

– Разбрах.

– Кажи му, че за да разбиеш тези врати, ти трябва двойно количество експлозив. Не са

като другите, изключително устойчиви са.

Кимвам. Поглеждам часовника си – времето изтече. Ставам и връщам стола на

мястото му в ъгъла.

– Благодаря за помощта – казвам.

– Какъв е планът? – пита тя. – Ако нямаш нищо против да ми споделиш.

Спирам и се поколебавам как да се изразя най-точно.

– Да речем, че изразът „генетично увреден“ ще бъде заличен от речника на всички.

Охранителят отваря вратата, вероятно за да ми се разкрещи, че се бавя, но аз вече

вървя към него, така че си замълчава. Поглеждам през рамо. На лицето на Нита се е