Предани

– Моля? – ококорва се Кристина. – Моето семейство е там! Не може да направят това

с всички! Не е възможно, нали?

– Възможно е и могат да го направят много лесно – обажда се Питър. Бях забравила

за него.

– А ти пък какво правиш тук? – сопвам му се.

– Дойдох да видя Юрая. Или си издала закон срещу това?

– Та на теб никога не ти е пукало за него! С какво право идваш?

– Трис! – прекъсва ме Кристина. – Не сега!

Тобиас се колебае с отворена уста, като че ли думите се съпротивляват:

– Трябва да влезем в града. Матю каза, че има начин хората да се ваксинират срещу

серума на паметта, нали? Ще влезем, ще ваксинираме семейството на Юрая просто за

всеки случай и ще ги доведем тук, за да се сбогуват с него. Трябва да го направим утре,

преди да е станало твърде късно. Можем да ваксинираме и твоето семейство, Кристина.

А аз ще кажа на Зийк и на майка му Хана какво се е случило.

Кристина кимва, а аз стискам ръката ѝ, за да я уверя, че всичко ще е наред.

– И аз тръгвам с Тобиас – казва Питър. – А ако се възпротивиш на решението ми, ще

кажа на Дейвид какви си ги намислила.

Всички млъкваме и го зяпваме. Не зная защо Питър иска да се върне в града, но едва

ли от това ще излезе нещо добро. Само че не можем да си позволим Дейвид да научи за

плановете ни. Не и сега, когато нямаме никакво време.

– Добре – кимва Тобиас. – Но ако се опиташ да направиш някаква поразия, лично аз

ще те пребия и ще те заключа в някоя изоставена сграда, където никой да не може да те

намери.

Питър завърта очи с досада.

– Как ще стигнем до града? – пита Кристина. – Тук не раздават ей така коли и камиони.

– Обзалагам се, че можем да убедим Амар да ви закара – казвам. – Днес ми сподели,

че винаги е доброволец за патрулите. Сигурна съм, че няма да откаже да помогне на

Юрая и на семейството му.

– Май е редно аз да го помоля – предлага Тобиас. – Освен това, някой трябва да

остане при Юрая, за да следи докторите да не го изключат. Не им пречи, въпреки че са

обещали. Но не Питър, Кристина да остане. – Тобиас потърква татуировката си на

Безстрашен на врата си, сякаш иска да я изтрие, да я махне от тялото си. – А аз трябва

да помисля как да съобщя на семейството му, че е загинал... след като обещах да се

грижа за него.

– Тобиас... – понечвам да го успокоя, но той вдига ръка да ме спре, обръща се и си

тръгва. После спира, поглежда ме и казва:

– Вероятно няма да ме пуснат при Нита.

Понякога е много трудно да прецениш как да се погрижиш за всички. Докато гледам как

Тобиас и Питър се отдалечават по коридора, старателно спазвайки разстояние един от

друг, си мисля, че може би Тобиас има нужда от някой, който да изтича след него. Защото

хората винаги го оставят да си тръгне сам, да се оттегли – през целия му живот. Но е

прав. Той трябва да направи това заради Зийк, а аз трябва да отида да говоря с Нита.

– Хайде – обажда се Кристина. – Времето за посещения почти свършва, затова се

връщам при Юрая.

Преди да тръгна към стаята на Нита, която се познава по охраната отпред, спирам

пред прозореца на Юрая. Кристина влиза и сяда на стола до него. Беше седяла толкова

дълго на този стол, че е запазил формата на тялото ѝ.

Отдавна не съм говорила с нея като приятелка. И от колко време не сме се смели!

Изгубих се в мъглата на Бюрото, изгубих се в измамната идея, че принадлежа на това

място.

Влизам и заставам до нея. Юрая дори не изглежда ранен – няколко синини, няколко

драскотини, – нищо, от което се умира. Нищо видимо. Накланям глава, за да видя

татуираната зад ухото му змия, сякаш за да се уверя, че това наистина е той. Знам, че

човекът в леглото е Юрая, но не изглежда като него, не и без ослепителната му усмивка

и блесналите му тъмни очи.

– Не бяхме чак толкова близки – проговаря Кристина. – Само... накрая. Преди самия

край. Защото беше загубил човек, когото обича, а аз също...

– Знам – казвам. – Ти много му помогна.

Придърпвам един стол и сядам до нея. Тя хваща ръката му, а пръстите му са все така

отпуснати и безжизнени.

– Понякога си мисля, че съм загубила всичките си приятели – казва тя.

– Не си загубила Кара. Нито пък Тобиас. Не си загубила мен. Никога няма да ме

загубиш.

Тя се обръща и се прегръщаме в непрогледната мъгла на мъката. По същия отчаян

начин, както когато тя ми каза, че ми прощава за убийството на Уил. Пак така се

държахме за единственото, което имахме – отчаянието. Нашето приятелство не се огъна

под онази огромна тежест – та аз убих човека, когото тя обичаше толкова много.

Устояхме на толкова много загуби. Всяка друга връзка би се разрушила под такъв товар.

Но по някаква необяснима причина нашата устоя.

Оставаме така вкопчени една в друга, докато отчаянието намалее.

– Благодаря – казва накрая тя. – И ти няма да ме загубиш. Никога.