Предани

и погалвам косата ѝ, за да я приведа в някакъв вид.

– Какво стана? – питам и слагам ръка на рамото ѝ.

– Събранието на консултантите – казва Трис и бавно тръгва към леглото. Сяда и

ръцете ѝ увисват покрай тялото като прикачени с конец.

– Мразя да повтарям чужди реплики, но... какво стана? – пита и Кара.

– Съветът прие план – отговаря Трис и тръсва глава, сякаш за да махне от косата си

невидим прах. – Голям план.

И ни разказва. Докато говори, преминава от състояние на краен гняв до наивно

удивление. Подскача, после отново се отпуска и когато приключва, остава седнала с

ръце под себе си, докато китките ѝ не почервеняват.

Сядам до нея, прегръщам я и се заглеждам през прозореца. Суматохата около

самолетите продължава. Накацали като птици, готови за излитане всеки миг. След два

дни тези самолети ще пуснат серума на паметта под формата на вирус върху целия град.

– Какво мислиш да правиш? – пита Кара.

– Не знам. Не знам кое е правилно и кое е грешно.

Колко си приличат. Кара и Трис. Две момичета, изострени от загубата. Разликата

между тях е, че загубата на Кара я е направила уверена, а Трис е запазила несигурността

си, брани я, въпреки всичко, което е преживяла. Все още подхожда към нещата с въпрос,

вместо с отговор. Ето това ми харесва в нея.

Няколко секунди всички мълчим, докато не решавам да изрека мислите си на глас.

– Не могат да го направят – казвам. – Не могат да изтрият всички. Не би трябвало да

притежават такава сила и такава власт. Щеше да е много по-лесно, ако си имахме работа

със съвсем различни хора, които са способни да се вслушват. Може би тогава щяхме да

намерим баланса между запазването на експеримента и убеждаването им в някакви нови

възможности.

– Може би ни трябва нова група учени – въздъхва Кара. – И да уволним тези.

Лицето на Трис се изопва, тя разтърква челото си, сякаш иска да изтрие главоболието

си.

– Не – казва. – Няма нужда да правим това.

Тя ме поглежда и светналите ѝ очи ме заковават на място.

– Серумът на паметта – продължава. – Алън и Матю са разработили нов начин на

действие на серума, разпространява се като вирус. Така че да могат да го пуснат във

въздуха и да заразят всички, без да се налага да инжектират никого. Така мислят да го

направят. Но ние можем да приложим същото върху тях. – Колкото повече идеята се

оформя в съзнанието , толкова по-бързо говори. Вълнението е като зараза, започва да

бълбука и в мен, сякаш идеята е моя, а не нейна. Но все ми се струва, че Трис не

предлага решение на проблема, а нещо, което ще ни доведе до нов проблем. – Да

рестартираме всички в Бюрото и да ги препрограмираме, но без омразата им към

генетично увредените. Да махнем елемента на пропаганда. Никога повече няма да

подложат на риск живота и съзнанието на хората в експеримента. Страховете и

опасността ще си отидат завинаги.

Кара я поглежда учудено.

– Но ако изтрием паметта им, няма ли да изтрием и познанието им? Няма ли да станат

напълно безполезни?

– Не знам. Мисля, че има начин да се програмира кое и до каква степен да бъде

изтрито. Зависи в коя част на мозъка се съхранява определено знание и умение. Как

иначе първите безкастови са знаели как да си връзват обувките и как да говорят? – Трис

скача на крака. – Трябва да питаме Матю, той знае как работи серумът.

Ставам и я спирам. Слънчевите лъчи падат косо върху крилете на самолетите и ме

ослепяват, не виждам лицето ѝ.

– Трис, чакай. Наистина ли искаш да изтриеш паметта на всички хора тук против волята

им? Това не е ли същото, което те планират да направят с нашите роднини и приятели?

Прикривам очите си от ослепителната светлина, за да посрещна студения поглед –

зная, че ще видя точно това изражение. Сега изглежда някак състарена, сурова и

решителна, но и уморена от бремето на малкото си, но трудни години. Аз самият се

чувствам по същия начин.

– Тези хора нямат никакво уважение към човешкия живот – казва тя. – Искат да

изтрият паметта на всички наши близки, приятели и съседи. Те са отговорни за смъртта

на почти цялата ни бивша каста! – Трис прави крачка встрани, минава покрай мен и

тръгва към вратата. – Имат късмет, че няма да ги избия.

ÃËÀÂÀ

ÒÐÈÄÅÑÅÒ È ÄÅÂÅÒÀ

Òðèñ

Матю слага ръце зад гърба си.

– Не, не, серумът не изтрива цялото познание на човека. Мислиш ли, че ще създадем

нещо, което да превръща хората в бебета, които не знаят как да ходят, да говорят, да се

хранят? Серумът атакува определени данни – как се казваш, къде си израснал, как се е

казвала първата ти учителка, – но не влияе на останалото познание. Как да ходиш, как да

караш колело, кола. Тази информация остава непокътната.

– Много интересно – обажда се Кара. – Наистина ли работи така селективно?

С Тобиас се споглеждаме. Няма нищо по-интересно от разговор между Ерудит и човек,