Предани

който при други обстоятелства също би станал Ерудит. Стоят един до друг, говорят

разпалено и в един момент и двамата ръкомахат и си обясняват едни и същи неща.

– Няма начин да не бъдат засегнати важни спомени – казва Матю. – Но ако знаем

какви са били познанията на човека, ако знаем каква е била историята му, можем да го

научим на тези неща отново в периода, когато е напълно объркан след рестарта. Точно

тогава хората се поддават лесно и възприемат всичко много бързо, така че доста знания

могат да се възстановят.

Облягам се на стената.

– Чакай малко – казвам. – Ако Бюрото натовари серума на тези самолети, ще остане

ли серум, който да се приложи на някои хора тук?

– Ще трябва първи да го вземем – отоваря Матю. – И то много бързо. Имаме по-малко

от четиридесет и осем часа.

Кара, изглежда, изобщо не е чула думите ми, защото пита:

– След като изтриете паметта им, нали трябва да ги програмирате наново, да им

вложите нови спомени. Как става това?

– Трябва да ги обучим наново. Както вече казах, хората са доста неориентирани

първите няколко дни, което означава, че се контролират по-лесно – Матю сяда на стола и

се завърта веднъж. – Можем да им направим един съвсем различен час по история. Да

им разкрием фактите, а не да им показваме пропагандата.

– Можем да използваме слайдовете със снимките от покрайнините и това да е първият

им урок по история – предлагам. – А също и снимките от някогашните войни между

генетично чисти хора.

– Страхотно! – кимва Матю. – Но имаме сериозен проблем. Серумът на паметта е в

лабораторията за оръжия, където Нита се опита и не успя да проникне.

– Аз и Кристина трябваше да говорим с Реги – обажда се Тобиас. – При тези

обстоятелства обаче, мисля, че трябва да се говори с Нита.

– Прав си – казвам. – Да вървим да видим къде е сбъркала.

Когато пристигнах за първи път тук, тази сграда ми се стори необятна и имах

чувството, че никога няма да мога да се ориентирам в нея. Сега няма нужда да следвам

знаците, за да стигна до болницата. Тобиас също познава всеки коридор. Странно е как с

времето местата сякаш се свиват и стават съвсем обикновени.

Вървим рамо до рамо и мълчим, но усещам, че иска да ми каже нещо. Най-сетне

решавам да го попитам:

– Какво има? Не каза почти нищо по време на срещата.

– Аз просто... не съм сигурен, че това е най-правилното нещо, което можем да

направим. Те искат да изтрият паметта на нашите приятели, а ние решаваме да изтрием

тяхната?

Обръщам се към него и леко докосвам раменете му.

– Тобиас, имаме четиридесет и осем часа да ги спрем. Ако се сещаш за друг начин, по

който да спасим града си, кажи ми го. Ще го чуя с удоволствие.

– Не се сещам. – Тъмносините му очи са тъжни. – Но действаме отчаяно, за да спасим

нещо, което е важно за нас. Точно като Бюрото. Каква е разликата между нас и тях

тогава?

– Разликата е в това кое е правилно – казвам твърдо. – Хората в града като цяло са

невинни. А хората, които дадоха серума на Джанийн, са виновни.

Той се смръщва, явно продължава да не е съгласен. Въздъхвам.

– Виж, ситуацията е крайно неприятна. Но когато трябва да избираш между два лоши

варианта, обикновено избираш този, който би спасил хората, които обичаш. Просто го

правиш. Нали?

Той протяга силната си топла ръка, хваща моята и казва:

– Да.

– Трис! – Кристина излита през двойната врата на болницата. Питър тича след нея, а

косата му е гладко сресана настрани.

В първата секунда решавам, че е развълнувана и надеждата изпълва всяка празнина

в тялото и съзнанието ми. Може би Юрая се е събудил?

Но колкото повече се приближава към нас, толкова по-ясно става, че не е

развълнувана. Бясна е. Питър застава зад нея и скръства ръце.

– Току-що говорих с лекаря. Каза, че Юрая няма да се събуди. Никога. Каза, че нямал

никаква мозъчна дейност.

Раменете ми се огъват, сякаш някой е хвърлил огромен товар върху тях. Разбира се,

знаех, че може и да не се събуди, но таях надежда. Сега тъгата надвива надеждата,

поглъща я с всяка следваща дума на Кристина.

– Искаха да го изключат от поддържащите системи, но ги молих едва ли не на колене

да не го правят. – Тя избърсва сълзите от лицето си. – Най-накрая докторът ми каза, че

ще ми даде четири дни, за да успея да кажа на семейството му.

Семейството му. Зийк е в града, а също и Безстрашната им майка. Не се бях

замисляла, че не знаят за случилото се, а ние така и не сме си направили труда да им

кажем. Бяхме прекалено заети с...

– След четиридесет и осем часа ще изтрият паметта на всички в града – изричам и се

вкопчвам в ръката на Тобиас. Той изглежда като попарен. – Ако не ги спрем, Зийк и майка

му ще го забравят.

Ще да го забравят, преди да имат възможност да си кажат последно сбогом. Ще бъде

сякаш никога не е съществувал.