Предани

от двамата си родители да залича. Амар ни дава малко повече от час да намерим

семейството на Юрая и да се върнем обратно незабелязани. Така че ще имам време

само за единия.

Снегът трупа навън, танцува с вятъра. Джордж ми подава пистолет.

– В града сега е опасно – казва ми. – Заради цялата история с Преданите.

Вземам пистолета, без дори да го погледна.

– Всички ли са запознати с плана? – пита Джордж. – Ще наблюдавам какво става с вас

от мониторите на малката контролна зала. Ще видим колко ще съм ви полезен, не съм

сигурен, че с този сняг ще имам добра видимост.

– Къде ще са останалите охранители?

– Сигурно ще пият – отвръща Джордж. – Казах им да си вземат една почивна вечер.

Никой няма да забележи, че камионът липсва. Всичко ще е наред, обещавам.

Амар му се усмихва и казва:

– Добре, да тръгваме.

Джордж стиска ръката на Амар и после ни маха. Докато всички се отдалечават към

камиона, аз забавям крачка, хващам Джордж и му казвам:

– Не ми задавай никакви въпроси, защото, така или иначе, няма да ти отговоря, но

веднага си инжектирай ваксината срещу серума на паметта. Разбираш ли ме? Веднага.

Отиди при Матю, той ще ти помогне.

Той ме поглежда намръщено.

– Просто го направи – казвам и тръгвам към камиона.

Снежинките кацат по косата ми, виждам дъха си с всяко издишване. Вие се като дим от

комин. Кристина се приближава до мен и уж случайно се удря в рамото ми. Пуска нещо в

джоба ми. Ампула.

Виждам, че Питър ни гледа много внимателно, докато сядам на предната седалка.

Несигурен защо иска да дойде с нас, но знам, че трябва да го държа под око.

В камиона е топло. Скоро снегът по дрехите и косите ни се превръща в капки вода.

– Късметлия си – казва Амар и ми подава екран с осветени линии, оплетени като вени.

Когато се заглеждам по-отблизо, разбирам, че това са улици, а светлите линии показват

пътя, по който трябва да минем. – Ти ще ни ориентираш по картата.

– За какво ти е карта? – питам учудено. – Не ти ли мина през ума просто да се насочиш

към големите сгради?

– Няма да караме направо към града – казва недоволно той. – Ще минем по

заобиколен маршрут.

Поглеждам картата и виждам синя точка. Това сме ние. Амар натиска газта и камионът

тръгва през снега, който вали толкова силно, че едва виждаме на няколко метра пред

себе си.

Сградите, покрай които минаваме, изглеждат като тъмни фигури, надзъртащи иззад

бяло снежно платно. Амар кара бързо, като разчита, че камионът е достатъчно тежък, за

да не се подхлъзне. След малко измежду снежинките виждам светлините на града. Бях

забравил колко близо сме всъщност, защото всичко отвъд стената е напълно различно.

– Не мога да повярвам, че се връщаме – обажда се Питър тихо, но по тона му личи, че

не очаква някой да му отговори.

– И аз – казвам. И това е самата истина.

Бюрото е запазило прилична дистанция от останалия свят и така намеренията им

изглеждат още по-зловещи. Имали са възможността да ни помогнат да продължим да си

живеем в кастите, както сме свикнали, но вместо това ни оставиха да се разпаднем. Да

умираме. Да се избиваме помежду си. Едва сега, когато ценният им генетичен материал е

по-застрашен от приемливото за тях ниво, решават да се намесят. И то как!

Камионът подскача по релсите, а Амар се стреми да кара близо до високата стена в

наше дясно.

Поглеждам Кристина в огледалото за обратно виждане. Дясното

коляно подскача

трескаво.

Все още не знам чия памет ще изтрия – на Евелин или на Маркъс?

Обикновено бих потърсил по-безкористния вариант, но в случая всяко решение е

егоистично. Ако изтрия паметта на Маркъс, ще залича човека, от когото все още се

страхувам. Това би означавало да се освободя от влиянието му.

Ако пък изтрия паметта на Евелин, ще имам нова майка, която никога няма да ме

изостави, няма да действа заслепена от желание за мъст и няма да контролира всички,

за да не ѝ се налага да им се доверява.

Когото и да избера, ще е добре за мен. Но кое ще помогне повече на града?

Вече не знам.

Протягам ръце към топлия вентилатор на таблото на колата, за да ги сгрея. Минаваме

покрай изоставения влак, който видяхме на идване. Светлините на фаровете се

отразяват в металния му корпус. Стигаме мястото, което бележи края на външния свят и

слага началото на експеримента – някой е начертал линия на земята.

Амар минава през линията, сякаш тя не съществува. Предполагам, че с времето е

избледняла за него и той е започнал да свиква все повече с новия си живот. А за мен е

като пътуване от истината обратно в лъжата, като връщане назад към детството ми.

Гледам как пътната настилка, стъклото и металът отстъпват и пусти полета заемат

мястото им. Снегът пада по-меко и почти виждам града на хоризонта пред нас – сградите

са просто сенки, по-тъмни от облаците в нощното небе.

– Къде ще търсим Зийк? – пита Амар.