Предани

Но знам защо Кейлъб искаше да дойде тук – за да се увери със собствените си очи, че

има добра причина да жертва живота си. Разбирам го. Ако след като умреш, се окаже, че

не си е струвало, никой не ти дава възможност да се върнеш назад и да поправиш

грешката.

– Кажи ми пак кода за активиране – казва Матю.

Кодът трябва да задейства оръдието със серума на паметта, а със зеления бутон той

ще се разпръсне за секунди. Матю кара Кейлъб да повтаря кода през две минути.

– Не е проблем да запомня няколко цифри – отговаря Кейлъб.

– Изобщо не се съмнявам, но не знаем в какво състояние ще бъде умът ти, когато

серумът на смъртта започне да действа. Затова трябва да ги набиеш дълбоко в

съзнанието си.

При думите „серумът на смъртта“, Кейлъб леко подскача и лицето му се изкривява от

болка.

– 080712 – казва. – И след това натискам зеленото копче.

Точно сега Кара трябва да е в контролната зала, за да си приказва с хората и да слага

серума на Миротворците в напитките им. Когато се замаят достатъчно, за да не

забелязват какво става, ще изгаси осветлението в сградата, точно както сториха Тобиас

и Нита преди няколко дни. Тогава хукваме към лабораторията за оръжия. Камерите няма

да ни засекат в тъмното.

На масата в лабораторията са наредени експлозивите, които Реги ни даде. Изглеждат

толкова обикновени – черни кутии, с дръжки като хищнически нокти. Имат дистанционен

детонатор. Ноктите служат за закрепване на кутиите към вътрешните двойни врати на

лабораторията. Предните двойни врати все още не са поправени след атаката на Нита и

хората ѝ.

– Май това е всичко – казва Матю. – Сега остава да изчакаме.

– Матю, мога ли да те помоля да ни оставиш за мъничко – помолвам го аз.

– Разбира се – отвръща ми с усмивка. – Ще се върна, когато му дойде времето.

Той затваря вратата зад себе си. Кейлъб прокарва ръце по защитното облекло, после

по експлозивите и по раницата, където трябва да ги приберем. Подрежда ги внимателно в

права редица.

– Напоследък все си спомням като бяхме малки и играехме на Прями – казва. –

Помниш ли – слагах те на един стол в хола и ти задавах въпроси?

– Да. Винаги ми мереше пулса на китката и ми казваше, че ще познаеш, ако лъжа,

защото Прямите винаги разбират, когато някой лъже. Не беше честно.

Кейлъб се смее.

– А помниш ли как призна, че си откраднала книга от библиотеката, точно когато мама

влизаше?

– И трябваше да ида в библиотеката и да се извиня. – И аз се смея. – Онази

библиотекарка беше много гадна. Винаги казваше на момичетата „млада госпожице“, а на

момчетата – „млади господине“.

– Обаче мен ме обичаше. Когато постъпих като доброволец в библиотеката, трябваше

да подреждам книги в обедната почивка, но аз само стоях до рафтовете и четях. Тя ме

хвана няколко пъти, но не каза нищо.

– Наистина ли? – Болка прорязва сърцето ми. – Не знаех.

– Май много неща не разбрахме един за друг. – Той почуква с пръсти по масата. – Ще

ми се да бяхме имали смелостта да сме по-искрени.

– И на мен.

– А сега е късно, нали? – казва и вдига очи.

– Не е късно за всичко. – Издърпвам един стол и сядам. – Да играем на Прями. Първо

ти питаш, аз отговарям, после аз питам, ти отговаряш. Ама честно!

Не му се иска особено, но решава да играе.

– Добре. Как счупи онези стъклени чаши, когато каза, че само си ги изнесла да ги

изчистиш от петната?

– И това е въпросът, на който искаш да чуеш честен отговор? – завъртам очи. –

Хайде, Кейлъб.

– Добре. – Той прочиства гърлото си и зелените му очи ме гледат сериозно. – Наистина

ли си ми простила, или го казваш само защото ще умра?

Поглеждам ръцете си. Те лежат отпуснати в скута ми. През последните часове успях

да се държа мило с него, защото всеки път, когато помислех за всичко, което се случи в

централата на Ерудитите, съумявах да потисна спомените. Но това не може да е

прошка – ако съм му простила, щях да се сещам за онези дни без дълбока омраза към

него.

А може би прошката е да избереш да се бориш с омразата и да потискаш горчивия

спомен, докато времето притъпи болката и гнева, и забравиш лошото.

Заради Кейлъб избирам да повярвам във второто.

– Да, простила съм ти – казвам и правя пауза. – Или поне отчаяно искам да ти простя,

което може би е едно и също.

Мускулите на лицето му се отпускат облекчено. Ставам и му отстъпвам мястото си на

стола. Знам какво искам да го попитам още от мига, когато предложи да се жертва за

нас.

– Коя е най-голямата ти причина да се жертваш?

– Не ме питай това, Беатрис.

– Не е капан. Няма да ти се разсърдя, вече съм ти простила. Просто трябва да знам.

Между нас лежат грижовно подредени експлозиви, раница, предпазен костюм.

Металната маса лъщи. Ще тръгне с всичко това и няма да се върне.

– Мисля, че това е единственият начин да се спася от чувството за вина, да избягам от

цялото зло, което направих – казва. – Никога не съм искал нищо повече от това да се

освободя от този товар.