Предани

В коридора е настанала изнервяща тишина, въпреки че е пълно с хора. Някаква

жена ме удря с рамо и после се извинява. Вървя близо до Кейлъб, за да не го изгубя от

поглед. Понякога ми се иска да съм малко по-висока, за да не виждам от света само

плътна група тела.

Вървим бързо, но не тичаме. Колкото повече охрана срещаме, толкова по-нервна

ставам. Раницата с предпазния костюм и експлозивите подскача на гърба на Кейлъб.

Хората се движат във всички посоки, но скоро ще стигнем до коридора, в който никой

няма причина да бъде.

– Май нещо е станало с Кара – казва Матю. – Осветлението вече трябваше да е

изключено.

Кимвам. Усещам как пистолетът опира в хълбока ми, прикрит от широката ми риза.

Надявах се да не ми се наложи да го използвам, но по всичко личи, че няма да ми се

размине. И дори и с негова помощ има вероятност да не успеем да стигнем до

лабораторията.

Правя знак на Кейлъб и Матю и тримата спираме в центъра на коридора.

– Имам идея – казвам. – Разделяме се. Аз и Кейлъб тичаме към лабораторията, а ти

трябва да им отклониш вниманието.

– Как да им отклоня вниманието?

– Нали имаш пистолет? Стреляй във въздуха.

Той се колебае.

– Направи го – казвам през стиснати зъби.

Матю вади пистолета, аз хващам Кейлъб за лакътя и го бутам напред по коридора.

Преди да завием, се обръщам и виждам как Матю стреля във въздуха и чупи единия от

прозорците на тавана. Хуквам и влача Кейлъб със себе си. Въздухът се изпълва с

писъци и трошащо се стъкло, а ние тичаме в обратната на жилищните помещения посока,

там където никой не бива да стъпва.

Всичко, което съм научила при Безстрашните, си идва на мястото. Дишането ми става

по-дълбоко, докато вървим по маршрута, който определихме сутринта. Умът ми се

прочиства и поглеждам към Кейлъб, с надеждата да видя, че и с него се случва същото.

Но цялата кръв се е оттеглила от бялото му лице и той едва диша. Хващам го по-здраво,

за да усети подкрепата ми.

Завиваме, обувките ни скърцат по плочките. Озоваваме се в празния коридор с

огледален таван. Усещам триумф – познавам това място и не сме далеч. Ще успеем.

– Спрете! – изкрещява някой зад нас.

Охраната. Намерили са ни.

– Спрете или ще стреляме! – викат пак.

Кейлъб потреперва и вдига ръце. Аз също вдигам ръце и го поглеждам.

Усещам как всичко в мен се забавя – мислите ми, ритъмът на сърцето ми.

Поглеждам Кейлъб. Вече не виждам страхливеца, който ме предаде на Джанийн

Матюс, и не чувам последвалите му извинения.

Докато го гледам, виждам момчето, което държи ръката ми в болницата, когато мама

си счупи китката, момчето, което ми каза, че всичко ще бъде наред. Виждам брата, който

в нощта преди Изборната церемония ме насърчи да направя избора за себе си, а не

заради семейството си. Виждам всичко онова, което е – умен, ентусиазиран,

наблюдателен, тих, внимателен.

Той е част от мен и винаги ще бъде. И аз съм част от него. Не принадлежа на Аскетите,

не принадлежа на Безстрашните, нито дори на Дивергентите. Не принадлежа на Бюрото,

нито на експеримента им, нито на хората в покрайнините. Принадлежа на хората, които

обичам, и те ми принадлежат. Те, любовта и предаността ми към тях ме правят това,

което съм, и ме определят много повече, отколкото всяка дума или група би могла.

Обичам брат си. Обичам го, а той се тресе от страх от смъртта. Обичам го и

единственото, за което мисля, са думите, които му казах преди няколко дни: „Никога не

бих те завела на собствената ти екзекуция“.

– Кейлъб, дай ми раницата!

– Моля?

Плъзвам ръка под ризата си и вадя пистолета. Насочвам го към него:

– Дай ми раницата!

– Трис, не! – тръсва глава той. – Няма да ти позволя да го направиш!

– Свали оръжието! – вика охранителят. – Свали оръжието или ще стрелям!

– Има вероятност да устоя на серума на смъртта – казвам. – Добра съм в

преборването на серуми. Има шанс да оцелея. Но ти нямаш. Дай ми раницата или ще те

прострелям в крака и пак ще я взема!

След което повишавам глас, така че хората от охраната да ме чуят:

– Той ми е заложник. Ако се доближите, ще го застрелям!

В този момент ми напомня на баща ни. Очите му са тъжни, уморени. Брадата му е леко

набола. Ръцете му треперят, докато сваля раницата и ми я подава.

Вземам я и я мятам през рамо. Пистолетът ми е насочен към него.

– Кейлъб – казвам, – обичам те!

В очите му проблясват сълзи.

– И аз те обичам, Беатрис!

– Легни на пода! – крещя му заради охраната.

Той бавно коленичи.

– Ако не оживея, кажи на Тобиас, че не съм искала да го напускам.

Отстъпвам назад и се прицелвам над рамото на Кейлъб в единия от охранителите.

Вдишвам и се концентрирам върху ръката си. Издишвам и стрелям. Чувам писък и

хуквам в обратната посока, съпроводена от звука на стрелба. Бягам на зиг-заг, за да им

е по-трудно да ме уцелят. Куршум се забива в стената до мен и образува дупка.