Предани

посока. Тръгваме към голяма заседателна зала с маси, дивани и кресла, подредени в

перфектни квадрати. Огромни прозорци пропускат лунната светлина. Евелин седи на

масата вдясно и гледа навън, към нощта.

– Свободна си, Грейс – казва тя. – Имал си съобщение за мен, Тобиас?

Не ме поглежда. Гъстата коса е прибрана в стегнат кок. Облякла е сива риза с лента

със знака на безкастовите. Изглежда крайно изтощена.

– Искаш ли да изчакаш отпред? – питам Питър и за моя голяма изненада той не

възразява. Просто излиза и затваря вратата след себе си.

Майка ми и аз сме сами.

– Хората навън нямат съобщение за нас – казвам. – Те просто ще изтрият паметта на

всички в този град. Считат, че това е единственият начин да се справят. Че няма смисъл

да преговарят и да търсят доброто в нас. Решиха, че е по-добре да ни заличат.

– Може би са прави – казва тя и най-сетне се обръща към мен. Обляга глава на

ръцете си и виждам татуировката на пръста – празно кръгче. Като годежен пръстен. –

Защо си дошъл тогава?

Поколебавам се, пръстите ми опипват ампулата. Поглеждам я и виждам как я е

опърпало времето – като избеляло парче стар плат с оголени нишки. Виждам и жената,

която познавах като дете – устните, които понякога се усмихваха, а очите грейваха от

щастие. Но колкото повече я гледам, толкова повече се убеждавам, че онази щастлива и

усмихната жена никога не е съществувала. Тази тук е едно бледо копие на моята

истинска майка, онази, която съм виждал през детските си очи.

Сядам срещу нея и поставям ампулата на масата между нас.

– Дойдох да те накарам да изпиеш това – казвам.

Тя поглежда ампулата. Струва ми се, че виждам сълзи в очите , но може би са просто

проблясъци от светлината.

– Мислех, че това е единственият начин да предотвратя тоталното унищожение в този

град. – казвам. – Знам, че Маркъс, Йохана и хората им ще нападнат и ти ще направиш

всичко възможно, за да ги спреш. Ще използваш серума на смъртта, който за жалост

притежаваш, и това ти дава голяма преднина. Прав ли съм?

– Да – отвръща тя. – Кастите са зло. Не бива да бъдат възстановявани. По-добре да

видя как всички загиваме, отколкото да позволя да се върнат.

Ръката ѝ стиска ръба на масата, кокалчетата ѝ побеляват.

– Причината да са зло беше защото нямаше изход от тях, нали? – казвам. – Даваха ни

илюзията, че правим избор, а такъв нямаше. Но ти правиш абсолютно същото, като ги

забраняваш. Казваш на хората: „Избирайте, но ако изберете кастите, ще ви смеля в

месомелачката“.

– Ако си мислел така, защо не ми каза? – пита тя. Гласът е висок, а очите отбягват

моите. – Защо не ми каза, вместо да ме предадеш?

– Защото се страхувам от теб. – Думите излизат преди да успея да ги спра, но така е

по-добре, защото искам да съм честен с нея, преди да я помоля да изпие серума. – Ти...

ти си като него.

– Не смей да говориш така! – Ръцете се свиват в юмруци и тя едва не ме наплюва. –

Как смееш!

– Не ме интересува дали искаш да го чуеш, или не – казвам и се изправям. – Той беше

тиранин в дома ни, а сега ти си тиранин в града ни. И дори не осъзнаваш, че е същото!

– Ето защо си донесъл това – казва, взема ампулата и започва да я разглежда. –

Мислиш, че е единственият начин да се поправят нещата.

– Аз... – Искам да

кажа, че това е най-лесният, най-добрият начин. Може би

единственият начин да мога да ѝ вярвам отново.

Ако изтрия паметта ѝ, мога да си направя нова майка, но...

Но тя е повече от моя майка. Тя е човек със свое собствено право на избор и не ми

принадлежи.

Не мога просто така да реша каква да бъде, просто защото съм неспособен да я

приема такава, каквото е.

– Не, не съм го донесъл за това. Донесох го, за да ти дам избор.

Изведнъж ме обзема истински ужас, ръцете ми изтръпват, сърцето ми ускорява

ритъма си.

– Мислех да отида да се видя с Маркъс, но не го направих – едва преглъщам. –

Дойдох при теб, избрах теб, защото мисля... че има надежда да оправим нещата помежду

си. Не сега, не скоро, но някой ден. А с Маркъс няма никаква надежда, няма възможност

за никакво помирение.

Тя ме поглежда. Очите ѝ са гневни и от тях потичат сълзи.

– Не е честно да те поставям пред подобен избор, но се налага – продължавам. –

Можеш да ръководиш безкастовите, можеш да воюваш с Преданите, но ще го правиш

без мен, завинаги. Или можеш да изоставиш всичко това и... да си върнеш сина.

Наясно съм, че е слаба оферта, и затова се страхувам. Страхувам се, че ще откаже

да избира по този начин и ще предпочете властта над мен, ще ме нарече „глупаво дете“ и

ще е права. Аз съм висок два метра и я питам колко ме обича.

Очите на Евелин, черни като мокра пръст, гледат дълго в моите.

И тогава тя се пресяга, издърпва ме към себе си и ме хваща в изненадващо силна

прегръдка.

– Да вземат града, да вземат всичко – казва тя с лице в косата ми.