Предани

за мирно разрешение – казва Евелин. – Ще ме чуе. Би бил голям глупак, ако откаже да

ме изслуша.

– Преди да направиш това, имам едно обещание, което трябва да изпълня – казвам и

докосвам рамото ѝ. Очаквах напрежение в усмивката ѝ, но не виждам такова.

Жегва ме вина. Не бях дошъл да я моля да се отказва от всичко, което е постигнала,

само за да си върне мен. Но пък и не бях тръгнал с идеята изобщо да предлагам избор.

Мисля, че Трис е права – когато трябва да избираш между два лоши варианта, избираш

този, който би спасил хората, които обичаш. С този серум нямаше да спася Евелин, щях

да я унищожа.

Питър се е облегнал на стената и чака. Вдига глава към мен, когато го доближавам, а

тъмната му и мокра от снега коса е залепнала за челото.

– Даде ли ѝ серума? – пита.

– Не.

– Не вярвах, че ще имаш смелостта да го направиш.

– Не става дума за смелост. Знаеш ли... Няма значение. – Тръсвам глава и вадя

серума на паметта. – Все още ли не си променил решението си?

Той кимва.

– Но ти можеш и сам да свършиш тази работа – казвам. – Да се научиш как да вземаш

правилни решения, как да направиш живота си по-добър. Не ти е нужно това.

– Да, мога, но и двамата знаем, че няма да го направя.

Да, знам. Знам, че промяната е нещо много трудно, става бавно и отнема много дни да

се отдалечиш от миналото си. Той се страхува, че няма да има упоритостта, просто ще

пропилее тези дни и накрая ще стане по-лош и отсега. Познавам и разбирам това

чувство – страха от себе си.

Карам го да седне и го питам какво иска да му разкажа за самия него, след като

спомените му изчезнат като дим. Той просто поклаща глава отрицателно. Нищо. Не иска

да съхрани нищо.

Взема ампулата с трепереща ръка и я разчупва решително. Течността се разклаща,

блъска се по ръба, сякаш иска да избяга. Той я вдига до носа си и помирисва.

– Колко да изпия? – пита. Струва ми се, че чувам как зъбите му тракат.

– Мисля, че няма никакво значение.

– Добре. Ами... хайде тогава. – И вдига шишенцето с блещукащата течност, сякаш за

да ми каже „Наздраве!“.

Когато я опиря до устните си, му казвам:

– Бъди смел.

Той преглъща.

И след това гледам как Питър изчезва.

Въздухът навън мирише на лед.

– Ей, Питър! – викам след него. Виждам дъха си.

Питър стои до входа на централата на Ерудитите и се оглежда напълно объркан. При

звука на името си, което му казах поне десет пъти, откакто изпи серума, той вдига вежди

и сочи към себе си. Матю ни беше предупредил, че след като изпият серума, хората

губят ориентация за известно време, но не беше споменавал, че оглупяват.

– Да, ти си Питър! – въздъхвам. – За единайсети път! Хайде, трябва да тръгваме!

Мислех си, че дори и след като изпие серума, ще виждам в него момчето, което извади

окото на Едуард и което едва не уби приятелката ми. Че ще си спомням всички злини,

които бе извършил, откакто го познавам. Но осъзнавам по-лесно, отколкото очаквах, че

той вече няма никаква идея кой е. Очите му отново имат онзи учуден и невинен вид, но

този път им вярвам.

С Евелин вървим един до друг, а Питър се мотае зад нас. Снегът вече не вали, но е

натрупал достатъчно, за да скърца под обувките ни.

Вървим към парка Милениум, където статуята на мамута грее окъпана в лунна

светлина. После се спускаме по стълбите надолу и докато слизаме, Евелин ме хваща под

ръка, за да не падне. Споглеждаме се. Дали е така изплашена да се изправи лице в лице

с баща ми, както аз? Дали е така изплашена всеки път?

Долу има пристройка с два стъклени блока, всеки от които е поне три пъти по-висок от

мен. С Маркъс и Йохана сме се разбрали да се видим тук въоръжени.

Вече са пристигнали. Йохана не държи пистолет, но за сметка на това Маркъс е

насочил своя право към Евелин. Аз вдигам пистолета, който тя ми даде, и също го

насочвам към него. За всеки случай. Гледам кривия му нос и очертанията на черепа му

под късо подстриганата коса.

– Тобиас! – възкликва Йохана. Облечена е в цветовете на Миротворците и

червеното ѝ сако е посипано с бели снежинки. – Какво правиш тук?

– Опитвам се да ви спра да се изпоизбиете – казвам. – Учудвам се, че имаш пистолет

в себе си – отбелязвам и посочвам с глава към джоба , където виждам контурите на

оръжието.

– Понякога се налага да вземеш трудни решения, за да запазиш мира. Мисля, че няма

да възразиш срещу този принцип – казва тя.

– Не сме дошли да си бъбрим – обажда се Маркъс. – Искала си да говорим за мирен

договор – обръща се към Евелин.

Последните няколко седмици са му отнели нещо. Личи си по огънатите надолу ъгли на

устата му, по синьочерните кръгове под очите му. Виждам собствените си очи на лицето

му и се сещам за момента в моята зона на страха, когато от огледалото ме гледаше той.

Спомням си колко уплашен бях, докато наблюдавах как кожата му се плъзга по тялото ми

като обрив. Все още се страхувам, че мога да стана като него, дори сега, когато майка ми