Предани

стои до мен и сме се изправили заедно срещу заплахата, както винаги съм си мечтал,

още откакто бях дете.

– Да – казва Евелин. – Трябва да се споразумеем по няколко въпроса. Мисля, че

предложението ми е разумно. Ако се съгласиш с условията ми, ще отстъпя и ще ви

предам всички оръжия, освен тези, които хората ми използват за самозащита. Ще

напусна града и няма да се върна.

Маркъс се разсмива. Не съм сигурен дали е присмех, или недоверие, защото той е и

арогантен, и крайно подозрителен.

– Остави я да довърши – казва Йохана тихо и пъха ръце в ръкавите си.

– В замяна – продължава Евелин, – няма да нападате и няма да настоявате да

контролирате града сами. Ще позволите на тези, които искат да излязат от града и да

търсят живот другаде, да си идат. Ще позволите на тези, които искат да останат, да

гласуват за нови лидери и за нова социална система. И най-важното ми условие е ти,

Маркъс, да не си сред кандидатите за лидери.

Последното условие за мир е единственото, продиктувано от лични мотиви. Тя ми каза,

че няма да може да понесе мисълта, че Маркъс ще подлъже хората да го следват, и аз

не ѝ възразих.

Йохана вдига вежди. Забелязвам, че е прибрала косата си плътно назад и белегът,

който разсича половината лице, е открит. Така изглежда много по-добре – силна, готова

да покаже коя е и каква е, а не да се крие зад перде от коса.

– Не става – казва Маркъс. – Аз съм водачът на тези хора.

– Маркъс! – опитва се да го прекъсне Йохана.

– Не си ти тази, която ще решава дали имам право да ги ръководя – продължава той и

напълно пренебрегва Йохана, – или не, защото ми имаш зъб, Евелин.

– Моля? – повишава глас Йохана. – Това, което ни се предлага, е толкова хубаво, че

чак не ми се вярва. Постигаме всичко, за което се борим, без насилие! Как можеш

изобщо да се колебаеш?

– Мога, защото аз съм истинският водач на тези хора – заявява Маркъс. – Аз съм

лидерът на Преданите, аз съм...

– Не, не си – прекъсва го Йохана съвсем спокойно. – Аз съм лидерът на Преданите. И

ти ще се съгласиш с тези условия, защото в противен случай ще кажа на хората, че си

имал шанса да разрешиш проблемите без кръвопролития, но си отказал, защото не си

пожелал да преглътнеш гордостта си.

Маската му пада и разкрива зловещото му лице. Но дори той не може да спори с

Йохана, чието спокойствие и премерено поднесена заплаха го нокаутират. Тръсва глава и

прекратява съпротивата.

– Приемам условията – казва Йохана, пристъпва напред с протегната ръка и снегът

изскърцва под краката ѝ.

Евелин сваля ръкавицата си, пръст по пръст, протяга ръка към Йохана и двете

скрепяват мира.

– Утре сутринта ще съберем хората и ще им кажем новия план. Можеш ли да ни

гарантираш, че никой няма да ни нападне? – пита Йохана.

– Ще направя всичко по силите си – обещава Евелин.

Поглеждам часовника си. Минал е час, откакто се разделихме с Амар и Кристина.

Вероятно Амар се е досетил, че серумът на паметта не е бил пуснат. Или пък не се е

досетил. Каквото е да е станало с тях, трябва да свърша това, за което дойдох – да

намеря Зийк и майка му и да им кажа за Юрая.

– Трябва да тръгвам – обръщам се към Евелин. – Трябва да се погрижа за още нещо.

Утре следобед ще те взема от стената.

– Звучи добре – отговаря тя и потърква ръката ми, сякаш да ме сгрее, така, както

правеше, когато бях дете и ми станеше студено.

– Ти няма да се върнеш, така ли? – пита Йохана. – Открил си живот за себе си навън?

– Да. Късмет тук. Хората навън... се опитват да затворят града. Трябва да сте готови

да ги посрещнете и да не им се давате.

– Убедена съм, че можем да преговаряме с тях – усмихва се тя.

Подава ми ръка и се сбогуваме. Чувствам очите на Маркъс върху тялото си като

непосилна тежест, която заплашва да ме смачка. Насилвам се да го погледна.

– Сбогом – казвам. От сърце.

Хана, майката на Зийк, е толкова дребничка, че когато седи на стола, краката едва

докосват пода. Облечена е в опърпан черен халат и е по пантофи, но изражението ,

скръстените ръце и вдигнатите вежди

придават такова достойнство, че имам

чувството, че седя пред световен лидер. Поглеждам Зийк, който разтрива очи с юмруци,

за да се разбуди.

Амар и Кристина ги бяха намерили не сред останалите бунтовници около небостъргача

Ханкок, а в дома им, над централата на Безстрашните. Открих ги само защото Кристина

се беше сетила да ми остави бележка на камиона със спуканите гуми. Питър ме чакаше в

новия камион, който Евелин ни даде, за да се приберем до Бюрото.

– Много съжалявам – казвам. – Не знам откъде да започна.

– Може да започнеш с най-лошото – отговаря Хана. – Като например да ми кажеш

какво точно се случи със сина ми.

– Беше ранен по време на атака. Имаше експлозия и той се оказа прекалено близо.