Предани

– Помоли ме, ако не оцелее, да ти кажа... – Той се задавя, очите му се пълнят със

сълзи, но успява да се овладее. – Каза, че не иска да те напуска.

Трябва да изпитам нещо, когато чувам последните думи, нали? Но не изпитвам нищо.

Чувствам се още по-отдалечен от всичко и от всички.

– Така ли? – отвръщам грубо. – И защо го направи? Защо не те остави да умреш?

– Мислиш ли, че не си задавам същия въпрос? – отвръща Кейлъб. – Тя ме обичаше.

Достатъчно, за да ме държи на мушка, за да умре за мен. Нямам идея защо, просто така

стана.

Той си тръгва, без да ми даде възможност да отговоря, и така може би е най-добре,

защото не знам как да облека гнева си в думи. Прогонвам с мигане сълзите си и сядам на

пода, точно в центъра на фоайето.

Знам защо е казала, че не иска да ме напуска. Искала да знам, че това не е някаква си

централа на Ерудитите, не е лъжа, която да ме приспи, докато тя отива да умира, не е

поредна битка и пореден акт на излишна саможертва. Просто е било наложително.

Притискам длани към очите си, като че да набутам проклетите сълзи в черепа си. „Без

ревове“ – ядосвам се на себе си. Ако си позволя да изпусна и малко емоция, всичко ще

изригне и никога няма да спре.

По едно време чувам гласове – Кара и Питър.

– Тази скулптура беше символ на промяната – обяснява му тя, – на бавната и

постепенна промяна. Но сега я махат.

– О, така ли? – Питър звучи удивен. – Защо?

– Ами... ще ти обяснявам по-нататък, става ли? – казва Кара. – Помниш ли как да

стигнеш до хотелската стая?

– Да.

– Тогава отивай там, скоро ще се погрижим за теб.

Кара тръгва към мен и аз се свивам в очакване на гласа . Но тя само сяда до мен с

изправен гръб, отпуска ръце в скута си. Реги продължава да стои и да гледа изливащата

се вода.

– Няма нужда да седиш тук – казвам.

– Нямам къде да отида. А тук има тишина. Тишината е красива.

Оставаме един до друг и гледаме шуртящата вода в красивата тишина на Кара.

– Ето къде сте били – казва тичащата към нас Кристина. Лицето е подпухнало, а

гласът ѝ прилича на тежка въздишка. – Хайде, ще го изключват.

Изтръпвам от думите и скачам на крака. Хана и Зийк не са се отделяли от леглото на

Юрая от мига, в който пристигнахме. Стискат ръцете му, търсят живот в очите му. Но

такъв няма – само ритмичното движение на апаратурата, която поддържа сърцето.

На влизане в болницата Кара върви зад мен и Кристина. Не съм спал от дни, но не

изпитвам умора, не и по обичайния начин, въпреки че тялото ми ме боли, докато ходя.

Мълчим, но знам, че Кристина мисли за същото – за последния дъх на Юрая.

Успяваме да се доберем до прозореца пред вратата на Юрая и срещаме Евелин.

Амар я прибра от града вместо мен преди няколко дни. Тя се опитва да докосне рамото

ми, но аз отблъсквам ръката ѝ. Не искам никой да ме успокоява.

Зийк и Хана са застанали от двете страни на Юрая. Хана държи едната му ръка, а

Зийк – другата. Лекар стои до монитора, показващ ударите на сърцето му, но подава

документите за изключване на системите не на Хана или на Зийк, а на Дейвид. Той си

седи в стола прегърбен и замаян като всички останали.

– Този какво прави тук? – провиквам се. Усещам как мускулите, костите и нервите ми

пламват.

– Технически той все още е лидер на Бюрото, докато не го заменят – казва Кара. –

Тобиас, той не помни абсолютно нищо. Човекът, когото познаваш, вече не съществува,

като мъртъв е. Дори не помни, че е уб...

– Млъквай! – срязвам я. Дейвид подписва документа и започва да се придвижва към

вратата. А когато я отваря, вече не мога да се сдържа – скачам към него и само

жилавата хватка на Евелин ме удържа да не го удуша. Той ме поглежда странно, а аз

притискам тяло към ръката на майка си, която ми прилича на решетка.

– Тобиас – казва Евелин. – Успокой се.

– Защо не го хвърлиха в затвора? – настоявам, прекалено замаян, за да видя

очевидната причина.

– Той все още работи за правителството – обяснява ми Кара. – Излязоха със

становище, че е станала злополука, но това не означава, че ще уволнят всички. И

правителството няма да го затвори заради това, че е убил бунтовничка.

– Бунтовничка? – питам. – Такава ли е сега? Просто бунтовничка?

– Беше – поправя ме меко Кара. – И да, такава я вижда правителството.

Искам да отговоря, но Кристина ни прекъсва.

– Хора, започва се.

Зийк и Хана се хващат за ръце над тялото на Юрая. Виждам, че устните на Хана се

движат, но не знам какво изрича – Безстрашните имат ли молитва за загиналите?

Аскетите посрещат смъртта в тишина – има служба, но никой не продумва. Усещам как

гневът ми отстъпва на поредната вълна на скръб, този път не само за Трис, но и за

Юрая, чиято усмивка е запечатана в ума ми. Братът на най-добрия ми приятел, а после и