Предани

– Не можеш да си позволиш да се превърнеш в човек, когото тя би мразила – казва

Кристина съвсем тихо. – А тя би те намразила за това решение.

Гневът се разлива във вените ми горещ и жив, ушите ми се отпушват и започвам да

чувам. Дори тихата улица на Аскетите става шумна. Силата на усещането ме разлюлява.

– Млъкни! – изкрещявам. – Млъкни! Не знаеш какво би намразила и какво не би! Ти не

я познаваше, както я познавах аз! Ти...

– Аз знам достатъчно – отвръща гневно тя. – Знам, че никак не би се харесало да я

изтриеш от спомените си, сякаш е нямала никакво значение за теб!

Хвърлям се напред и я приковавам към стената.

– Ако само още веднъж посмееш да кажеш такова нещо, ще те... Ще те...

– Ще ме удариш? – изкрещява в лицето ми. – Има дума за мъже, които удрят жени. И

тя е страхливци.

Спомням си как виковете на баща ми кънтяха из къщата, как впиваше ръце около

врата и я блъскаше в стените и вратите. Спомням си как гледах от стаята си стиснал

здраво рамката на вратата. Спомням си сподавения

плач и как се заключваше в

спалнята си, та той да не влезе.

Правя крачка назад и удрям стената. Тялото ми се свлича надолу.

– Съжалявам – казвам.

– Знам – отговаря кротко тя.

Няколко секунди стоим неподвижно и се гледаме. Спомням си как я намразих, когато я

видях за първи път, защото беше Пряма и говореше каквото дойде на ума, без да се

съобразява. Но с времето тя ми показа, че е истински приятел, вярна на истината, смела

и винаги готова да действа. Сега не мога да не я харесвам и да не виждам това, което

Трис е видяла в нея.

– Знам какво е да искаш да забравиш всичко – казва тя. – Знам и какво е да убият

човека, когото обичаш, ей така, без причина. Знам какво е да искаш да замениш всичките

си спомени за миг спокойствие.

Тя хваща ръката, в която стискам серума.

– С Уил бяхме заедно за кратко, но той промени живота ми. Промени и мен. А Трис те

промени още повече.

Суровото ѝ изражение се стопява и тя леко докосва рамото ми.

– Това, което си сега, е нейно дело, и то трябва да живее. Ако изпиеш серума, никога

няма да намериш пътеката към човека, който си сега.

Сълзите отново идват като в моргата пред тялото на Трис. Но този път с тях идва и

болка, гореща и остра като нож в гърдите ми. Стискам ампулата в ръката си,

облекчението, което би ми дала от агонията на всеки спомен, дерящ ме отвътре като

нокти на озверяло животно.

Кристина ме прегръща и това прави болката още по-непоносима, защото ми напомня

как Трис ме обгръщаше всеки път с тънките си малки ръце – в началото колебливо, но

после по-силно и уверено. Напомня ми, че никога ничия прегръдка няма да бъде като

нейната, защото нея я няма.

Няма и смисъл да плача, глупаво е, но не съм способен на нищо друго. Кристина ме

държи дълго време и не казва и дума.

По едно време се опитвам да я отблъсна, но ръцете остават на раменете ми, топли,

здрави и мазолести. Може би хората загрубяват от болката така, както го прави кожата

им. Но аз не искам да ставам груб човек.

На този свят има различни хора. Такива като Трис, които след страдание и

предателство могат да намерят в сърцето си достатъчно любов, за да дадат живота си

за брата, който ги е предал. Или като Кара, които могат да простят на човека, който е

застрелял брат им в главата. Или пък като Кристина – хора, които са губили човек след

човек, но въпреки това избират да продължат стоически напред и да изграждат нови

приятелства. Виждам пред себе си нов избор – по-ярък и по-силен от този, който

направих самият аз.

Отварям очи и ѝ подавам ампулата. Тя я взема и прибира в джоба си.

– Знам, че Зийк все още страни от теб – казва тя, прегръщайки ме отново. – Но

междувременно аз мога да ти бъда приятел. Можем даже да си разменим гривнички,

както правят Аскетските момичета.

– Май няма да има нужда от последното.

Спускаме се по стълбите и излизаме навън, рамо до рамо. Слънцето е потънало зад

сградите на Чикаго. Някъде в далечината чувам влак. Но ние си тръгваме от града и от

всичко, което е значело то за нас. И това е добре.

Можеш да бъдеш смел по толкова различни начини. Понякога смелостта е да дадеш

живота си за нещо по-голямо от теб самия или за друг човек. Понякога е да се откажеш

от всичко, което познаваш, и от хората, които си обичал, в името на нещо по-велико.

Но понякога не е нито едното, нито другото.

Понякога смелостта е да стиснеш здраво зъби, да преглътнеш болката, да се бориш

всеки ден и с бавни крачки да се запътиш към по-добър живот.

Точно от тази смелост имам нужда сега.

ÅÏÈËÎÃ

Две години и половина по-късно

Евелин е застанала на линията, която свързва и разделя двата свята. Земята е