Предани

Тогава попитах за какво служи и тя ми каза: „Не служи за нищо очевидно, но може да

докосва тук. – И сложи ръка на сърцето си. – Красивите неща понякога правят така“.

Дълги години тази статуетка беше символ на моето тихо недоволство, на моя отказ да

бъда послушно и изпълнително Аскетско дете. Беше символ и на бунта на майка ми,

макар че тогава я мислех за мъртва. Криех я в леглото си и в деня, в който реших да

избера Безстрашните и да напусна Аскетите, я извадих и я сложих на бюрото си, за да

може баща ми да види моята сила и силата на майка ми.

– Когато замина, само това ми остана от теб – казва тя и притиска стъклената

статуетка към себе си. – Напомняше ми колко си смел. Винаги си бил толкова смел! –

усмихва се. – Помислих си, че може да си го поискаш обратно. Все пак го взех за теб.

Нямам доверие на гласа си, зная, че ще потрепери, затова само се усмихвам и кимвам.

Пролетният вятър е студен, но оставям прозореца на камиона отворен, за да напълня

дробовете си със свежест и хлад. Отиващата си зима сковава пръстите ми. Спирам пред

перона на гарата до Жестоката борса и се обръщам да взема урната от задната седалка.

Обикновена сребърна урна, без никакви надписи. Кристина я избра.

Тръгвам към перона, където вече се събира малка групичка. Кристина чака до Зийк и

Шона. Шона седи в инвалидната си количка, а краката са увити с одеяло. Сегашната

количка е по-хубава – без дръжки отстрани, за да може да я управлява по-лесно. Матю е

застанал на ръба на перона и пръстите на краката му стърчат напред.

– Здрасти! – казвам и заставам до Шона.

Кристина ми се усмихва, а Зийк ме потупва по рамото.

Юрая почина два дни след Трис, но Хана и Зийк си казаха последно сбогом с него

седмици по-късно, когато изсипаха праха му в бездната. Събраха семейството и

приятелите му. Седяхме на ръба на бездната и не спирахме да викахме името му, докато

и последната прашинка от праха му не изчезна с ехото на Ямата, повтарящо „Юрая“.

Знам, че Зийк днес мисли за него, както и всички останали, макар че този последен акт на

смелост на Безстрашните е посветен на Трис.

– Имам да ти показвам нещо – казва Шона и отмята одеялото настрани. Чифт нови

шини обгръщат целите

крака чак до хълбока и стигат до стомаха под формата на

колан. Тя се усмихва широко, пуска крака пред количката и след няколко неуверени

движения се изправя.

Въпреки сериозния ден, се усмихвам.

– Я гледай ти! Бях забравил колко си висока! – казвам.

– Кейлъб и другите момчета от лабораторията ми ги направиха –обяснява тя. – Още се

уча как се ходи с тях, но ми казаха, че един ден ще мога дори да тичам.

– Супер! А къде всъщност е Кейлъб? – питам.

– Ще ни чакат с Амар на другия край на въжето – отвръща тя. – Някой трябва да е

там, за да хване първия от нас.

– Кейлъб продължава да e една теменужка и той, ама карай – усмихва се Зийк. – Но

започвам да свиквам с него.

Не казвам нищо. Истината е, че двамата сме се помирили, но все още не мога да стоя

дълго около него. В жестовете му, интонацията му, маниерите му... съзирам нея. Той е

една много бледа сянка на Трис, почти невидима, но дори това е прекалено много за мен.

Искам да кажа нещо, но виждам, че влакът идва. Плъзга се по лъскавите коловози,

релсите съскат, той намалява и спира пред нас. От локомотива се подава главата на

Кара. Косата ѝ е прибрана в здраво стегната плитка.

– Качвайте се! – вика ни тя.

Шона сяда в количката и се избутва вътре. След нея влизат Матю, Кристина и Зийк.

Качвам се последен и давам урната на Шона. После заставам на вратата и стисвам

дръжката. Влакът потегля и увеличава скоростта си с всяка секунда. Заслушвам се в

свистенето на релсите и усещам как силата на локомотива влиза в мен. Въздухът плющи

по лицето ми, притиска дрехите към тялото ми. Гледам града, проснат пред мен като на

карта, ослепителното отражение на слънцето в прозорците на сградите.

Не е същото като преди, но отдавна преодолях промяната. Всички си намерихме нови

места. Кара и Кейлъб работят в лабораториите на Бюрото, което сега е малка част от

Министерството на селското стопанство на града. То разработва методи за подобряване

на ефективността на селскостопанските технологии, за да се изхранват повече хора.

Матю прави изследвания на психиатричните заболявания някъде в града. Последния път,

когато го попитах, ми обясни, че изучава нещо, свързано с паметта. Кристина работи в

отдела за настанявания – намират жилища за хората от покрайнините. Зийк и Амар са в

полицията, а Джордж обучава младите полицаи – професии като за Безстрашни. А аз съм

асистент на един от представителите на града в правителството – Йохана.

Протягам ръка да се хвана и за другата дръжка на вратата и навеждам тялото си