Предани

– Назад – обажда се Матю. – Аз ще съм с лице напред, за да не се напикая от страх,

но не искам никой да ми подражава.

– Ако си с лице напред, само увеличаваш риска да се случи – казва Кристина. –

Затова давай, тамън ще мога да ти казвам Пикльо.

Тя мушка крака, настанява се така, че да вижда как сградата се смалява, и се понася

надолу. Потръпвам.

Не мога да гледам. Затварям очи, докато Кристина се отдалечава. И докато Матю и

после Шона я следват. Възторжените им писъци изпълват небето. Чувам радостните им

викове като песен на волни птици. Вятърът ги поема и разнася над града.

– Твой ред е, Фор – казва Зийк.

Поклащам глава.

– Хайде, по-добре по-бързо да го направиш, за да знаеш, че си приключил с това! –

обажда се Кара.

– Не, ти тръгвай, аз после.

Кара поема дълбоко дъх и ми подава урната, за да я притисна към себе си. Топла е.

Толкова много хора са я грели с ръцете и телата си. Кара се намества в примката,

нестабилна е и Зийк я пристяга. Тя кръстосва ръце пред гърдите си и Зийк я спуска

напред над Лейк Шор Драйв, над целия град. Не чувам никакъв звук от Кара, дори

ахване.

Със Зийк оставаме сами. Гледаме се.

– Не мога да го направя – казвам. Гласът ми е стабилен, но тялото ми се тресе.

– Можеш, как да не можеш! – заявява той. – Ти си Фор, ти си Безстрашен, ти си

легенда. Можеш да се изправиш срещу всичко!

Правя крачка към ръба и макар че е на няколко метра от мен вече имам чувството, че

падам. Клатя глава отново и отново.

– Ей – Зийк слага ръце на раменете ми. – Не го правиш за себе си, помниш ли? А за

нея. Нещо, което би искала да направиш и за което би се гордяла още повече с теб.

Нали?

Точно така, не мога да си позволя да пропусна това. Не мога да се огъна сега.

Спомням си усмивката

, докато се катереше по Виенското колело, и здраво

стиснатите ѝ челюсти, когато се изправяше пред страховете си.

– Как се качваше тя?

– С лицето напред.

– Добре. – Подавам му урната. – Сложи я зад мен и я отвори.

Намъквам се в примката, а ръцете ми треперят. Зийк затяга коланите около гърба и

краката ми, слага урната зад мен и я отваря. Зад мен прахът на Трис ще се разпилее над

града. Поглеждам към Лейк Шор Драйв и ми се повдига. Плъзвам се надолу.

Внезапно отчаяно искам да се върна, но е прекалено късно. Летя към земята и пищя

толкова оглушително, че ми иде да си запуша ушите, за да не се чувам. Усещам писъка

като живо същество в мен, изпълва гръдния кош, гърлото и главата ми.

Вятърът пари очите ми, но ги задържам. В мига на сляпата паника разбирам защо се е

спускала с лице напред – защото се е чувствала сякаш лети като птичка.

Усещам необятното празно пространство под мен и то е като необятното празно

пространство вътре в мен, като уста, която ще ме погълне всеки миг.

Тогава осъзнавам, че съм спрял да се движа. Последните прашинки от урната летят из

въздуха като сиви снежинки, падат и изчезват.

Земята е само на няколко метра под мен, достатъчно близо, за да скоча. Останалите

са се събрали долу, а ръцете им са сплетени една с друга като мрежа, за да ме хванат.

Опирам лице в примката и се разсмивам.

Пускам празната урна и те я улавят. Разкопчавам се и се хвърлям в ръцете на

приятелите си като камък. Хващат ме и костите им се забиват в гърба и краката ми.

После бавно ме спускат на земята.

Настава тишина. Никой не казва нищо, а аз гледам към сградата с удивление. Кейлъб

ми се усмихва плахо.

Кристина преглъща сълзите си и казва сподавено:

– О, ето и Зийк идва!

Зийк се спуска към нас с бясна скорост в черна примка. В началото изглежда като

малка точка, после точката става размазано петно и накрая заприличва на човек в черно.

Той крещи от радост и когато спира, хващам ръката на Амар от едната си страна и

бледата ръка на Кара от другата. Тя ми се усмихва и в усмивката ѝ има тъга.

Раменете на Зийк се удрят в ръцете ни, ухилил се е широко, а ние го обгръщаме като

дете.

– Жестоко! Хайде пак, Фор! – казва той.

– В никакъв случай! – отговарям, без да се замисля.

Тръгваме обратно към влака. Шона върви с новите си шини, а Зийк бута празната

инвалидна количка и си бъбри с Амар. Матю, Кейлъб и Кара говорят оживено за нещо

вълнуващо по техните неща – те са си сродни души. Кристина върви до мен. Прегръща

ме през рамо и казва:

– Честит Ден на Изборната церемония! Ще те питам как си и очаквам да ми отговориш

истината.

Понякога си говорим така – със закани един към друг. Но въпреки това тя вече е сред

най-добрите ми приятели.

– Добре съм – казвам. – Тежко ми е. Винаги ще ми бъде тежко.

– Знам.

Вървим зад групата и минаваме покрай все още изоставените сгради с мрачни

прозорци край моста, пресичащ заблатената река.

– Да, понякога животът е наистина кофти – кимва тя. – Но знаеш ли за какво се

държа?

Поглеждам я въпросително.