Предани

покрита от следите на стотиците коли, които преминават всеки ден през нея. Хората от

покрайнините отиват към града, хората от града излизат навън, хората от бившето Бюро

пътуват натам и обратно. Приближавам се и Евелин вдига ръка да ме поздрави.

Когато се качва в камиона, ме целува по бузата и този път не се отдръпвам. Усещам,

че на лицето ми се появява издайническа усмивка, но ѝ позволявам да се позадържи.

– Добре дошла – казвам.

Преди повече от две години се бе споразумяла с Йохана да напусне града и никога да

не се връща. Но Чикаго сега е толкова различен, че няма никакъв проблем да се

прибере. Странно, но за тези две години тя се е подмладила. Лицето

е гладко, а

усмивката ѝ е по-широка.

– Как си? – пита.

– Аз съм... добре. Днес ще разпилеем праха от урната ѝ.

Обръщам се и поглеждам урната на задната седалка, настанена като още един пътник.

Дълго време пазех праха в моргата на Бюрото, защото не знаех какво погребение би

искала и не бях сигурен, че мога да го преживея. Но днес, ако все още имахме касти,

щеше да е денят на Изборната церемония и беше време да се направи крачка напред,

пък било то и малка.

Евелин слага ръка на рамото ми и се заглежда в полетата. Нивите, които преди бяха

само на Миротворците, са се разраснали и продължават да се увеличават и да изпълват

всички зелени места в града. Понякога онова голо поле ми липсва, но, честно казано,

нямам нищо против да карам между безкрайни, грижовно подредени редове царевица и

жито. Виждам хора в нивите. Проверяват състоянието на почвата със специални уреди,

разработени от бившите учени от Бюрото. Носят червени, сини, зелени и лилави дрехи.

– Как е животът без касти? – пита Евелин.

– Съвсем обикновен – усмихвам се. – Ще ти хареса.

Откарвам Евелин в апартамента си на север от реката. На нисък етаж е, но през

прозореца виждам повечето от важните сгради в града. Аз съм един от първите

заселници в новия Чикаго, затова ми разрешиха да си избера къде да се настаня. Зийк,

Шона, Кристина, Амар и Джордж поискаха да живеят на високите етажи на Ханкок,

Кейлъб и Кара се преместиха в апартаментите до парка Милениум, но аз избрах това

място, защото е красиво и е достатъчно далеч от предишните ми домове.

– Имам съсед експерт по история. Дойде от покрайнините – казвам, докато ровя из

джобовете си и търся ключовете. – Нарича Чикаго Четвъртия град, защото преди векове

бил изгорял почти до основи, след като го възстановили, бил отново унищожен по време

на Чистата война и сега хората правят четвърти опит да се заселят тук.

– Четвъртия град... – казва тя, докато отварям вратата. – Харесва ми.

Нямам почти никакви мебели. Само един диван, маса, няколко стола и кухня.

Слънчевата светлина се отразява в прозорците на сградите от отсрещната страна на

мочурливата река. Някои от учените от бившето Бюро се опитват да възстановят реката

и езерото в цялото им предишно величие, но това ще отнеме време. Промяната е като да

лекуваш болката – изисква много време.

Евелин оставя чантата си на дивана.

– Благодаря, че ме прие за малко при теб. Обещавам, че скоро ще си намеря

собствено жилище.

– Няма проблем – казвам, въпреки че се изнервям от присъствието и от това, че ще

рови из малкото ми лични вещи и ще се разхожда по моите коридори. Но не мога да я

държа на разстояние през целия си живот. Особено след като обещах да се опитам да

построя мост между нас.

– Джордж каза, че имал нужда от съдействие за обучението на младите полицаи. Няма

ли да му помогнеш?

– Не – казвам. – Знаеш, че приключих с пистолетите.

– Точно така. Сега използваш думи вместо пистолети – сбърчва нос тя. – Нямам

доверие на политиците, нали знаеш?

– Но можеш да имаш доверие на мен, защото аз съм ти син. И не съм политик, а само

асистент.

– Знаеш ли къде е баща ти?

Вдигам рамене.

– Някой ми каза, че бил напуснал. Така и не попитах къде е отишъл.

Тя опира брадичка на ръцете си и пита:

– И не искаш да му кажеш нищо?

– Не. Искам просто да си остане там, където му е мястото – зад гърба ми – казвам и

завъртам ключовете около пръста си.

Преди повече от две години, когато стояхме лице в лице и ни делеше само сипещият

се сняг, разбрах, че няма никакъв смисъл да му крещя и да го обиждам. Преди това го

бях нападнал пред Безстрашните в Жестоката борса, но това не промени нищо и не

затвори раните от детството ми. Думите и обидите също няма да свършат работа.

Остава само едно нещо – да го забравя.

Евелин ме поглежда странно, после става, прекосява стаята, отваря чантата си и вади

предмет от синьо стъкло. Изглежда като замръзнала вода, течаща към края на времето.

Помня, когато ми го даде. Бях много малък, но веднага разбрах, че е нещо забранено.

В нашата каста такива неща се считаха за безполезни, следователно – за егоистични.