Предани

напред точно на завоя. Имам чувството, че ще опра земята. Усещам как стомахът ми се

свива от вълнение и страх – любимата тръпка на всеки истински Безстрашен.

– Ей, как е майка ти? – пита Кристина. Застанала е до мен, без да я усетя.

– Добре е. Ще видим как ще свикне.

– Ще се спуснеш ли по стоманеното въже?

– Да – казвам. – Мисля, че Трис би искала да опитам поне веднъж.

Всеки път, когато произнасям името

, изпитвам силна болка. Тя ми показва, че

споменът за нея ми е все толкова скъп.

Кристина гледа релсите пред нас, обляга рамо на моето за няколко секунди и отговаря:

– Мисля, че си прав.

Спомените ми за Трис, най-ярките ми спомени въобще, започват да избледняват с

времето и вече не ме изгарят така. Понякога ми е хубаво да ги вадя от чекмеджетата на

съзнанието си, но не прекалено често. Понякога ги разказвам на Кристина, а тя се оказа

много добър слушател, въпреки че има голямата уста на Прямите.

Кара спира влака и аз скачам на перона. Шона става от количката и с бавни и

неуверени движения слиза с помощта на шините. Стъпка по стъпка. С Матю сваляме

празната ѝ количка, която е тежка и неудобна за носене.

– Някакви новини от Питър? – питам Матю.

След като излезе от объркването от серума на паметта, някои от най-неприятните

черти на характера му се завърнаха, но не всичките. След това изгубих контакти с него.

Вече не го мразя, но това не означава и че го харесвам.

– В Милуоки е – казва Матю. – Не знам какви ги върши там.

– Работи в някакъв офис – обажда се Кара. Взела е урната от Шона и я държи като

бебе в скута си. – Мисля, че му се отразява добре.

– Бях убеден, че ще се присъедини към бунтовниците в покрайнините. Което показва

колко малко знам за човешката природа – казва Зийк.

– Той е съвсем различен сега – вдига рамене Кара.

Из покрайнините все още има бунтуващи се генетично увредени. Вярват, че само нова

война може да ни помогне да постигнем промяната, която всички искаме. Но аз съм все

по-склонен да вярвам, че тя е възможна и без насилие. Видял съм кръв и битки, които ми

стигат за цял живот, и все още нося белезите им, не по кожата, а в съзнанието си. Тези

спомени изплуват на повърхността точно когато най-малко ги искам. Първият юмрук на

баща ми в челюстта ми, моят пистолет, насочен към Ерик, труповете на Аскетите по

улиците на стария ми сектор.

Тръгваме към стоманеното въже. Няма касти, но тази част на града е запазила нещо

от Безстрашните. Хората тук имат пиърсинг по лицата и татуировки по кожата, макар че

се обличат по нов начин. Дрехите им са в крещящи, агресивни цветове. По улиците има

хора, но повечето са на работа. От всички в Чикаго, които са способни да работят, се

изисква да го правят.

Небостъргачът Ханкок се изправя пред мен в цялото си величие. Черните метални

греди се гонят нагоре към върха, ту се приближават, ту се отдалечават. От много време

не съм заставал толкова близо до Ханкок.

Влизаме във фоайето с полирания му и лъщящ от чистота под. Ярките графити на

Безстрашните покриват стените и са оставени от живеещите тук хора като някакъв вид

реликва. Това е домът на повечето от бившите Безстрашни. Сигурно защото сградата е

толкова висока, но някъде дълбоко ме гризе и съмнението, че хората избират това място,

тъй като изглежда самотно. А Безстрашните обичат да изпълват всички празни

пространства с шума си. И това е едно от нещата, които най-много харесвам в тях.

Зийк извиква асансьора, качваме се и Кара натиска 99.

Асансьорът тръгва нагоре и затварям очи. Представям си огромната разтваряща се

под нас черна пропаст. Само едно тънко парче метал под краката ми ме дели от

потъването в мрака. Асансьорът спира рязко и се разклаща. Опирам се на стената, за да

не падна.

Зийк докосва рамото ми.

– Не се плаши, човече. Преди го правехме непрекъснато, помниш ли?

Кимвам. Студеният въздух нахлува през отворите на тавана и над мен е само

яркосиньото небе. Тръгвам с другите към стълбата, твърде скован от страх, та да движа

краката си по-бързо.

Хващам стълбата и опитвам да се концентрирам върху стъпалата. Поглеждам нагоре и

виждам Шона, която се катери смело, изтегляйки се нагоре предимно с ръце.

Когато Тори правеше татуировката на гърба ми, я бях попитал дали мисли, че сме

последните останали хора на тази земя. „Може би“ – ми каза тогава. Струва ми се, че

не

харесваше да разсъждава по въпроса. Но тук горе, на покрива на небостъргача

Ханкок, е напълно възможно да повярваш, че сме единствените оцелели хора на целия

свят.

Зийк притичва по покрива към стоманеното въже и прикрепва една примка към него.

Заключва я, за да не се хлъзне надолу, обръща се и ни поглежда с очакване.

– Кристина – казва. – За теб е.

Кристина застава до примката и потупва брадичката си с пръст.

– Как е по-добре? С лице напред или назад?