Предани

Тичешком завъртам раницата пред тялото си и отварям ципа. Вадя експлозивите и

детонатора. Чувам викове и стъпки зад себе си. Нямам време. Нямам време!

Тичам още по-бързо, много по-бързо, отколкото съм си мислела, че мога. Всяка стъпка

кънти в тялото ми. Завивам и виждам двама охранители при вратите, които Нита и

хората разбиха. Притискам детонатора и експлозивите към гърдите си и прострелвам

единия в крака, а другия – в гърдите.

Този, когото раних в крака, посяга към пистолета си. Прицелвам се, затварям очи и

стрелям отново. Не помръдва повече.

Минавам през счупените врати и закрепвам кутията с експлозива върху металната

летва, която свързва двете вътрешни врати. Отдалечавам се, свивам се на топка,

натискам копчето на детонатора и слагам ръце на ушите си.

Ужасяващият звук от гръмналата бомба ме разтърсва до мозъка на костите, ударната

вълна ме блъсва настрани и пистолетът ми се хлъзва по пода. Парчета метал и стъкло

летят из въздуха и се сипят на пода около мен, а аз ги гледам удивено. Махам длани от

ушите си, но продължавам да чувам звънтене и да се олюлявам.

Охранителите ме настигат в края на коридора, стрелят по мен и един куршум се забива

в ръката ми. Изпищявам, покривам инстинктивно раната с другата си ръка, зрението ми

се замъглява, но успявам с препъване да се метна зад ъгъла и да стигна до

експлодиралата врата.

В дъното зад нея има малко преддверие и няколко затворени врати без ключалки.

През прозорците им виждам лабораторията за оръжия – подредената техника, черните

съоръжения и ампулите със серум, изложени като за продан. Чувам звук като от спрей и

разбирам, че серумът на смъртта е вече във въздуха около мен, но охраната е по петите

ми и нямам време да сложа костюма, който да забави действието му.

Но знам, убедена съм, че мога да преборя серума. Ще оживея.

Влизам в преддверието.

ÃËÀÂÀ

×ÅÒÈÐÈÄÅÑÅÒ È ÎÑÌÀ

Òîáèàñ

Централата на безкастовите за мен винаги ще си остане централата на

Ерудитите, независимо какво се случи тази вечер. Сградата е притихнала сред снега и

само няколкото светещи прозореца показват, че вътре има живи хора. Спирам пред

вратите и изръмжавам недоволно.

– Какво? – пита Питър.

– Мразя това място! – казвам.

Той отметва мократа коса от очите си.

– Какво ще правим, ще чупим прозорци? Или ще търсим задна врата?

– Не, просто ще вляза. Аз съм ѝ син.

– Но също така я предаде и напусна града, след като тя забрани на всички да излизат.

Тя изпрати хора след теб. Хора с пистолети.

– Можеш да останеш тук, ако искаш – казвам.

– Не, където е серумът, там съм и аз. Ако те застрелят, вземам го и бягам.

– Не съм и очаквал да постъпиш другояче.

Странен човек!

Влизам във фоайето, където някой е поправил портрета на Джанийн Матюс само с

една цел – да нарисува с червена боя хиксове върху очите и да напише „кастов боклук“

върху лицето ѝ.

Няколко души се приближават към нас с насочени пистолети. Някои лица са ми познати

от времето, когато преговаряхме край лагерните им огньове, а и от по-късно, когато бях

дясната ръка на Евелин. Сещам се, че безкастовите са много повече, отколкото бяхме

предполагали.

Вдигам ръце и ги заговарям:

– Тук съм, за да се видя с Евелин.

– Сигурно. Ние затова седим тук, за да пускаме всеки, който поиска да я види.

– Имам съобщение за нея от хората отвъд оградата. И съм сигурен, че ще иска да го

чуе.

– Тобиас? – ахва една от жените. Разпознавам я, но не е от безкастовите. Беше Аскет,

наша съседка... Грейс. Точно така, казва се Грейс.

– Здравей, Грейс. Искам да говоря с майка си.

Тя започва да хапе бузата си от вътрешната страна и да мисли. Пръстът се маха от

спусъка.

– Не ни е позволено да пускаме никого – казва тя.

– За Бога, иди ѝ кажи, че сме тук и нека тя прецени! Ще изчакаме.

Грейс минава през насъбралата се тълпа, снижава пистолета и хуква по един от

коридорите.

Оставаме там да чакаме дълго и раменете ме заболяват от стоенето с вдигнати ръце.

В един момент я виждам как тича към нас и ни маха. Свалям ръцете си, а безкастовите

прибират оръжията. Тълпата ни прави тясна пътечка, по която да минем – като конец

през иглено ухо. Грейс ни повежда към единия от асансьорите.

– Как така си се захванала с тези неща, Грейс? И то с оръжие! – питам. – Никога не бях

виждал Аскет да държи оръжие.

– Обичаите на кастите вече не съществуват – заявява тя. – Сега трябва да се пазя.

Да имам чувство за самосъхранение.

– Добре – казвам и наистина го мисля. Аскетите бяха точно толкова сбъркани, колкото

и останалите касти, просто злото при тях, прикрито зад булото на себеотрицанието, не

беше толкова видимо. Да изискваш от човека да изчезне, да се заличи сред тълпата, е

не по-малко престъпление от това да го насърчаваш да се бие с ближния си.

Спираме на етажа, където беше кабинетът на Джанийн, но Грейс ни повежда в друга