Предателството „Тристан“

— Не мога да си спомня името му, но ако той е опасен шпионин, аз ще си изям шапката.

Мъжът от СД се усмихна ехидно.

— Ако се окаже шпионин, ще ви накарам да я изядете.

Каква вулгарност, помисли си Фон Шюслер. Каква наглост! Фон Шюслер намираше този мъж за отблъскващ, противен. Но у него имаше нещо, от което по кожата му лазеха тръпки. Не можеше да разбере какво точно. Не беше познато чувство, но не и изцяло неизвестно. Фон Шюслер се напъна да си спомни кога друг път се бе чувствал така и се сети, че като момче веднъж се разхождаше в една от пристройките на семейното имение извън Берлин. Точно така, в навеса беше мрачно. Той се протегна да откачи едно навито въже, когато изведнъж замръзна, обхванат от инстинктивен страх. Миг по-късно осъзна какво бе грабнал в тъмнината — огромна, свита на кълбо змия.

Ето, на това му напомняше мъжът от СД. На отровна змия.

Меткалф пристигна в апартамента на приятелката на Лана половин час по-рано, а Лана закъсня двайсет минути, но за него не беше загубено време. Докато чакаше, разряза с джобно ножче целофанената опаковка на документите, извади ги внимателно и ги разгледа. Хартията беше груба и жълтеникава. По нищо не личеше, че е произведена на Запад. Документите бяха напечатани на пишеща машина, без съмнение съветска, а вероятно и от същия модел, който използваха в Комисариата на отбраната. Печатите бяха на комисариата, избледнели от дългогодишната употреба и със същото червено мастило, което те неизменно използваха.

Върху листовете бяха отбелязани датите и часовете. Датите обхващаха период отпреди няколко седмици до днешната.

Върху някои от тях имаше дори подписа на наркома на отбраната, повечето носеха гриф „Строго секретно“. Меткалф не се съмняваше, че документите ще издържат и най-строгата проверка в Берлин. Беше сигурен също, че ще бъдат проучени най-подробно.

Ако откриеха, че документите са подправени, щяха да убият Лана, и то не хората на НКВД, а нацистите. Тази мисъл го разтревожи.

Така че качеството на фалшифицирането не беше само въпрос, гарантиращ, че замисълът на Корки ще успее.

Беше въпрос за оцеляването на Лана.

Най-горната страница на купчината беше празна, вероятно за да прикрие съдържанието от куриерите. Меткалф беше впечатлен от това колко правдоподобни изглеждаха документите, от подробностите в тях и колко подвеждащи бяха. Корки го уведоми преди няколко седмици за мащабите на съветската военна машина, макар че тогава Меткалф не разбираше защо го прави.

— Русия е чудовищна сила — каза му Корки. — Германците не го съзнават.

— О, я стига — изрепчи му се Меткалф. — Разбира се, че на германците им е известно. Защо тогава Хитлер ще прави сделки със Сталин? Фюрерът уважава единствено силата. Никой не сключва съюз със слабаци.

Корки се усмихна.

— Правилно, но не бъркай онова, което германците мислят, с онова, което знаят.

Сега, докато преглеждаше документите, Меткалф разбра илюзията, която Корки, големият илюзионист, искаше да създаде. Беше като да наблюдаваш картината на Жорж Сьора „Голямата паница“: ако човек застанеше близо, виждаше само тънките, педантични щрихи с четката. Отдалече се виждаше цялата сложна композиция.

Който и да прочетеше документите, щеше да остане с впечатлението, че Червената армия е слаба. Цялостната картина беше убедителна заради подробностите.

Имаше описи, разменени меморандуми между комисаря за отбрана маршал С. Тимошенко и шефа на Генералния щаб К. А. Мерецков, между десетки по-нисши служители, списъци, заявки — огромна документация, която разказваше историята на колос с крака от глина.

Според тези документи Червената армия се състоеше само от двайсет кавалерийски дивизии, двайсет и две механизирани бригади — много по-малко, отколкото смятаха германците. Прословутият съветски втори ешелон, по-специално Шестнадесета и Деветнадесета армия и техните механизирани корпуси, беше в плачевно състояние. Те не разполагаха с модерни средни и тежки танкове. Съветските самолети бяха остарели. Недостигът на оръжие и екипировка беше катастрофален; екипировката, с която сухопътните сили разполагаха, беше остаряла. Липсваха резервни части. Наличните стигаха само за петнайсет процента от бронетанковите единици. Не разполагаха с централна военна комуникационна система; при война Червената армия щеше да разчита на методи за свръзка от деветнадесети век — куриери и телеграми. Като цяло документите рисуваха картина на тревожна недостатъчност, която на всяка цена трябваше да се прикрие.

Не беше вярно.