Предателството „Тристан“

Той знаеше, че тухлената сграда бе фалшива, но не знаеше колко е крехка. Явно за покрив служеше някакъв плат, боядисан така, че да прилича на син камък. Беше го скъсал, но все пак платът омекоти падането му и така не остана инвалид за цял живот.

Сега Меткалф се огледа с удивление. „Сградата“ не беше нищо повече от огромна кутия, скована от греди и напречни дъски, арматура, около която беше опънат брезент, нарисуван отвън така, че да изглежда като тухли. Когато очите му привикнаха към тъмнината, забеляза с ужас неколцина мъже, които стояха до един от прозорците на равнището на земята. После осъзна, че бяха манекени — кукли в човешки ръст, облечени в мъжки дрехи, които трябваше да минават за работници край изрязаните от брезента прозорци. На земята бяха подредени четири метални кутии, всяка свързана чрез къса тръба към високи двесталитрови варели за бензин. От всеки уред излизаше дълъг и широк маркуч, който стигаше до четирите фалшиви комина.

Той веднага се досети за какво служеха. Това бяха генераторите за механичния пушек, който излизаше през комините.

На бойното поле ги използваха обикновено върху танкове, за да генерират пушек над голям район за тактическа измама, да прикриват войските и за разузнавателните и наблюдателните мисии. Британците използваха груба версия на този механизъм, наречена димки, за да крият денем завода за двигатели „Воксхол“ в Лутън от вражеските бомбардировачи. Германците използваха хиляди от тези по-съвършени средства, за да замаскират петролните рафинерии, които завзеха в Плоещ, Румъния.

Машините работеха с дизелово гориво, което течеше от прикачените към тях варели. По този начин се затвърждаваше още една измама. Те създаваха илюзията за работеща фабрика.

Дочу стъпки, два чифта вече! Явно германският партньор на Нолън, убиецът от СД, бе чул шума и също бе дотичал.

Огледа наоколо и видя, че има само един вход. Нямаше да е безопасно да мине през него, тъй като преследвачът му — или преследвачите — явно щеше да влезе от там. Скри се зад някакъв склад точно когато избоботи гласът на Нолън.

— Ти си плъх, затиснат в ъгъла, Меткалф. Няма къде да избягаш. Хвърли оръжието, вдигни ръце и можем да поговорим.

Вероятно да обсъдим подробностите около погребението ми — помисли си Меткалф. Един от генераторите на пушека минаваше наблизо, свързан посредством маркучи към варела и комина точно над него.

Протегна ръка и отвъртя крана за пушека. Изведнъж бял дим започна да излиза от затвореното пространство и образува нисък бял облак.

Но Чип беше стигнал до другия край на склада. Меткалф го виждаше през една от цепките на склада. Човекът от ФБР куцукаше. Чип беше прострелян в крака, но концентрацията му явно не беше засегната. Оглеждаше се от всички страни, съобразявайки очевидно в каква посока да тръгне.

Меткалф не искаше да му даде предимство за избор.

Той извади своя фалшив лугър и ненадейно изскочи, опирайки оръжието в лицето на Чип. Чип се отдръпна и също насочи оръжието си.

Помещението се изпълваше с мъгла, която бе стигнала до равнището на коленете им.

— Казах ти, Стивън, че днес ще умреш — викна Чип.

— След теб, задник — отвърна Меткалф. — Изглежда ми като шикалкавене.

Очите на Чип се вторачиха в очите на Меткалф, но лицето му издаваше несигурност. Фалшивият пистолет си бе свършил работата. Не бе нужно човек да стреля, за да има ефект.

Меткалф продължи да се перчи, сякаш пистолетът му бе пълен с 9-милиметрови пълнители.

— Е, какъв ще е филмът, Чип? Кой ще победи?

— Зависи чии топки са по-големи — отговори Чип, опитвайки се да се усмихне.

Меткалф забеляза с периферното си зрение как германският убиец влиза вътре през входа.

— Или поне на кой му стиска да умре? — каза Меткалф. — Аз съм малка рибка, нали? Един от многото оперативни агенти, които се опитват да участват в битката. Докато ти си голямото зъбчато колело в машината. Един от любимите на нацистите ренегати. Ако бъдеш убит, ще е голяма загуба за фашисткия свят, нали?

Цигуларят пристъпваше тихо през дебелата бяла мъгла. Не виждаше нищо. По-лошото бе, че не усещаше никаква миризма. Парливият пушек беше блокирал деликатните носови мембрани, осигуряващи обонятелните му способности, неговото най-добро оръжие.

Без него беше загубен. Чувстваше странна дезориентация, граничеща с паника. Вървеше внимателно през мъглата с протегнати ръце, а в лявата ръка стискаше струната от цигулката.

Стори му се, че чу нещо.

По-бърз и от гърмяща змия, той нападна. Стискайки единия край на струната, за да направи примка, той я хвърли около врата на жертвата.

После осъзна, че души нещо твърдо, нещо от дърво.

Манекен.

Отвратен, разхлаби струната и продължи напред през облака.

Без обонянието си цигуларят знаеше, че е инвалид. Но това нямаше да го спре да извърши убийството.