Предателството „Тристан“

— Не — кресна Кундров. — Тя казала на Фон Шюслер, че има спешна работа в Москва и че веднага трябва да се върне. Поискала да я откарат на гарата.

— Но нали това бе уловката, тя го разбра много добре?

Кундров говореше бавно и монотонно, сякаш беше хипнотизиран. Бавно поклати глава.

— Фон Шюслер бил против, но тя настояла веднага да я откарат на гарата. Той се съгласил накрая шофьорът му да я откара на Остбанхоф. Шофьорът видял, че даймлерът липсва — сега разбирам къде е отишъл — и я откарал с друга кола.

— Отвлякоха ли я?

— Съмнявам се. Тя отиде доброволно.

— Но защо? — кресна Меткалф. — Защо го е направила?

— Позволи ми да ти кажа нещо. Аз съм събрал вероятно две хиляди страници досиета за тази жена. Наблюденията ми над нея са може би най-подробните, които са правени по отношение на съветски гражданин. Наблюдавам я отблизо, интимно, от години. Но не мога да твърдя, че я познавам.

Меткалф погледна към осветеното от луната небе. Слабото жужене в далечината, което едва се долавяше преди около минута, се бе превърнало в отчетливо бръмчене на „Лисандър“. Той се появи на хоризонта.

— Прожекторите — викна Меткалф.

— За какво? — попита Кундров. — Без нея какъв е смисълът?

— Господи.

Двамата мъже останаха на място, загледани в небето, и видяха как лисандърът направи лек завой над полето и после изчезна.

Меткалф отново си погледна часовника.

— След по-малко от половин час влакът спира на Остбанхоф. Ако шофираш с максимална скорост, ще стигнем.

Пристигнаха на гарата, която приличаше на готическа катедрала. Зловещата й фасада беше неосветена. Жълта светлина се процеждаше само през високите прозорци. Гарата беше безлюдна; стъпките им отекваха, докато тичаха през нея, спирайки се само пред таблото с разписанията на влаковете, за да установят къде се намира указаният перон.

Перонът беше празен. Влакът чакаше; спящи пътници се виждаха през тъмните прозорци. Тъкмо прозвуча последният сигнал, когато пристигнаха до перона.

В края му имаше група мъже в тъмни костюми. Те бяха единствените, които се качваха на влака. Меткалф тичаше с такава бързина, с каквато никога не бе тичал през живота си. Чувстваше само болката, а пред очите му беше лицето на Лана. Но мъжете се бяха качили на влака, докато той успя да стигне до тях. Не видя да водят със себе си жена.

Дали наистина беше тук? Беше ли вече във влака?

Къде е тя? Искаше му се да извика името й, то звучеше вътре в него. Сърцето му биеше силно, страх завладя цялото му тяло. Къде ли е тя?

Кундров го настигна, пъхтейки.

— Тези мъже бяха от НКВД. Познавам този тип много добре. Тя сигурно е във влака. Те я придружават, следят я.

Меткалф кимна. Той се загледа във вагона, в който току-що влязоха мъжете, вървейки бавно, оглеждайки всяко купе отчаяно, ужасено.

Лана!

Той изкимтя тихичко.

— Лана! Лана!

С пневматично свистене на спирачките влакът се заклатушка и потегли. Той тичаше покрай него, гледайки в прозорците и викайки я по име.

— Моля те, Лана! Мили Боже!

И тогава я видя.

Тя седеше в купе, а от двете й страни бяха насядали мъжете с тъмните костюми. Очите им се срещнаха.

— лана! — извика той, но гласът му прокънтя глухо из цялата гара.

Тя носеше забрадка на главата си. Обърна глава.

— Лана! — викна още веднъж той.

Тя отново погледна към него, очите им се срещнаха, но този път Меткалф видя нещо в красивите й очи, което го вцепени. Това бе пробождащ поглед, който казваше: „Знам какво правя. Взех своето решение. Върни се.“

Това е моят живот, сякаш казваше изражението на очите й. — Смъртта също. Нищо няма да ме разколебае.

Той отново извика, този път въпросително.

— Лана?

Видя примирението и решимостта на лицето й. Тя поклати почти незабележимо глава и после отклони погледа си.

— Не — изкрещя той, а гласът му издаваше безкрайна агония.

Сега тя погледна напред с мрачна, желязна решимост. В озареното й лице имаше ужас и непоколебимост и колкото и да е любопитно, спокойствието на човек, който е взел своето решение.

38

Москва, „Лубянка“

Дребничкият светлокос и призрачно блед мъж се обърна и излезе от камерата за екзекуции. При всичките екзекуции, на които бе присъствал от името на своя шеф, главния следовател Рубашов, той продължаваше да ги намира за ужасяващи. Въобще всичко, което в НКВД правеха, бе отблъскващо за него и той се чувстваше щастлив, че преди година му се отвори възможност да работи тайно за германците. Беше готов на всичко, за да разруши съветската машина за терор. За нацистите знаеше малко; единственото, което му трябваше да знае, за което му пукаше, бе фактът, че Хитлер беше решил да победи омразната съветска държава. Ако информацията, която тайно предоставяше на Берлин, можеше да ускори падането на Сталин, той щеше да смята себе си за щастлив човек.