Предателството „Тристан“

— Сигурен съм, че не си толкова наивен, Меткалф. Ти много добре знаеш как работим. Всяка дума, която президентът ви изрича, се записва чрез подслушвателно устройство. Знам го, защото командвам тази операция.

Меткалф се усмихна.

— Иронията е, че съм безсилен да направя каквото и да било. Дори да предупредя Рузвелт, той няма да ми повярва.

— Точно както бяха пренебрегнати моите предупреждения до Сталин. Ние сме малки бурмички в огромна машина, нали така? Вероятно един ден и двамата ще имаме властта да влияем върху политиката на своите правителства. Дотогава трябва да правим каквото можем. И никога да не забравяме доброто, което сме сторили.

— Нито лошото!

Кундров се усмихна тъжно на Меткалф, но нищо не каза. Той извади от джоба си сгънат лист груба хартия.

— Точно преди да екзекутират мис Баранова, от НКВД й позволиха да напише едно писмо.

Той го подаде на Меткалф. Беше изписано с дребния почерк на Лана, макар че на места мастилото бе избледняло.

Кундров, виждайки повдигнатите вежди на Меткалф, каза тихо:

— Сълзите й са изтрили на места мастилото.

Меткалф го прочете на бледата лунна светлина, ръцете му трепереха, собствените му сълзи се стичаха от очите му. Когато приключи с четенето, прошепна:

— Боже мой! Колко смела жена.

— Тя знаеше, че планът, който измислихме, беше половинчата мярка. Той едва ли щеше да заблуди германците. Беше убедена, че само ако я екзекутират, Хитлер ще се увери, че е истински шпионин.

— Но тя можеше да живее! — викна Меткалф. — Можеше да дойде с мен в Америка…

Той не успя да продължи… Не можеше да изрече думите. Кундров поклати глава.

— Тя знаеше, че нейният дом е в Русия и искаше там да бъде погребана. Обичаше те дълбоко, но знаеше, че само със саможертвата си може да спаси плана ти. Направи го не само за Русия, но и за теб.

Меткалф усети, че краката му се подкосяват. Имаше чувството, че всеки момент ще припадне. Сякаш силите го бяха напуснали.

— Трябва да се върнем в голямата бална зала — каза Кундров.

Докато влизаха, и двамата получиха по чаша от най-хубавия арменски коняк. Всеки момент явно щеше да започне поредната безсмислена серия от безкрайни тостове. Кундров вдигна чашата и каза тихичко на Меткалф:

— Саможертвата й беше много по-голяма, отколкото сме очаквали.

Меткалф кимна.

— И нейният подарък за теб — подаръка на любовта — бе по-голям, отколкото може да осъзнаеш.

— Не е вярно — каза Меткалф:

Но Кундров млъкна.

— Може би един ден ще научиш повече за това. Но дотогава нека и двамата пием за най-изключителната жена, която някога ще познаваме.

Меткалф се чукна с Кундров.

— За Лана — каза той.

Дълго двамата мъже не проговориха нито дума.

— За Лана, моята единствена любов — каза отново Меткалф, този път на себе си. — За Лана!

Москва, август 1991 година

Посланик Стивън Меткалф започна да разказва своята история на Степан Менилов, историята на млад американски бизнесмен, който се влюбва в красива руска балерина преди половин век.

Менилов слушаше с учудване и леко раздразнение. Скоро обаче разказът привлече вниманието му. Той не откъсваше очи от Меткалф.

Преди Меткалф да завърши, Диригента се разгорещи.

— Това трябва да е някакъв номер! Някаква тактика, измислена от американските психолози. Е, няма да успее.

С треперещи ръце Меткалф извади пистолета от джоба на сакото си.

Менилов се вторачи в него, сякаш го удари гръм.

— Боже мой — прошепна той.

Меткалф почувства пристъп на тъга, докато гледаше богато украсената дръжка на пистолета за дуел. Никога нямаше да забрави деня, в който, докато беше пиян в хотел „Хей-Адамс“ във Вашингтон, след като научи вестта за екзекутирането на Лана, получи тежкия пакет, изпратен по куриер от съветското посолство и получен от Москва чрез дипломатическата поща. В пакета, увит надлежно, беше античният пистолет с орнаментирана дръжка и дуло с гравирани пламъци. Веднага позна, че това бе единият от двойката пистолети за дуел, които Лана му бе показала. Те бяха принадлежали на нейния баща, спомни си той. От неподписаната бележка — от Кундров без никакво съмнение — той научи, че тя го е предала за него в последното писмо, което й позволили да напише на „Лубянка“. Беше развълнуван от този безценен последен жест, знаеше, че той означава, че баща й е убит.

Учуди се, че му беше изпратила само единия от двойката пистолети. Това винаги го изпълваше с дълбока тъга.

— Вземи го — нареди Меткалф.

Вместо това Менилов отвори едно чекмедже на бюрото си и извади от него идентичен пистолет за дуел, чиято дръжка от орех бе гравирана с листа от акант, а осмоъгълният стоманен барабан бе инкрустирай с пламъци.

— Липсващият пистолет от комплекта — каза руснакът.

— Майка ти ми каза, че те някога са принадлежали на Пушкин — отговори Меткалф.

Лицето на Менилов се озари. Той заговори бавно, с дълги прекъсвания.