Предателството „Тристан“

Нямаше ги вече файтоните, теглени от коне. Чакълестите улици бяха разширени и асфалтирани, тъй като Москва се подготвяше за епохата на автомобилите. Не че по улиците се движеха много коли — само очукани стари рена, но най-вече емки — руското название за ГАЗ М-1, тяхната версия на Форд от 1933 година. Бавните кафяви трамваи все още тракаха шумно по релсите и от вратите им висяха московчани, но като че ли сега се возеха по-малко хора, отколкото при предишното посещение на Меткалф. Вече имаше и други начини за придвижване в Москва, включително новото метро, построено през последните няколко години.

Във въздуха имаше повече сажди от когато и да било: сега бълваха дим заводи, влакове и автомобили. Старата улица „Тверская“, тази огромна пътна артерия, бе преименувана на улица „Горки“ — на писателя, подкрепил революцията.

Повечето от малките магазинчета бяха отстъпили място на огромни универсални магазини — с празни рафтове и без клиенти въпреки лъскавите им витрини. Храна почти не се намираше, но пропагандата бе в изобилие. Където и да отидеше, Меткалф срещаше гигантски портрети на Сталин или на Сталин и Ленин заедно. Сградите бяха обкичени с грамадни червени знамена, на които пишеше: „Ще преизпълним показателите на петилетката!“ или „Комунизмът е равен на съветска власт плюс електрификация на цялата страна!“

И все пак под чудатата комунистическа парадност вечната, древната Москва се бе съхранила — златните кубета на руските православни черкви, които блестяха на слънцето; смайващите цветове на катедралата „Василий Блажени“ на Червения площад; работниците в своите раздърпани ватенки; селяните в обемистите си палта и забрадки на главите, бързащи по улиците с пазарски мрежи в ръце или самоделни дървени куфари.

По лицата им обаче бе изписано нещо ново, ужасяващ страх, много по-дълбок, отколкото Меткалф бе забелязал шест години по-рано: параноя, плътен и всеобгръщащ ужас сякаш се бе надвесил над руснаците като пелена от мъгла. Това бе най-стряскащата промяна. Големият терор, чистките от 30-те години, които бяха започнали, след като Меткалф си бе заминал от Москва, бяха оставили отпечатък върху лицето на всеки — от най-простия селянин до най-висшестоящия комисар.

Меткалф го видя на срещата си днес в Народния комисариат по външна търговия — среща, по време на която имаше чувството, че никога няма да свърши, но която бе необходима като претекст за пребиваването му в Москва. С някои от членовете на делегацията се познаваше от преди, но те се бяха променили неузнаваемо. Веселият и засмян Литвиков се бе превърнал в намръщена, призрачна фигура. Неговите помощници, които навремето бяха сърдечни и мили в присъствието на този голям американски капиталист, сега се държаха студено и резервирано. Меткалф остана с впечатлението, че те го наблюдаваха едновременно със завист и страх. Той беше важна особа, но също така опасен като заразна болест: по-близки отношения с него щяха да ги опетнят в очите на началствата им. Във всеки един миг можеха да ги обвинят в шпионаж, колаборационизъм с капиталистически агент; можеха да ги арестуват, екзекутират. Разстрелваха хора за далеч по-дребни неща.

Припомняйки си срещата, Меткалф поклати глава. Седнал в задушната приемна до маса с покривка от зелено сукно, той трябваше да измисли начин да подхвърли обещания и оферти, без обаче да поема твърди ангажименти за каквото и да било. Напомни за политическите връзки на семейството си, споменавайки имена като Франклин Рузвелт, на доверени президентски съветници, на влиятелни сенатори. Довери им, че въпреки публично отправяните критики срещу Русия президентът всъщност желаеше да увеличи търговския обмен със Съветския съюз, забелязвайки как те наостриха уши. Всичко бе пълна измислица, но, изглежда, свърши работа.

Сега, докато вървеше през Театралния площад, наблюдаваше бляскавата класическа фасада на Болшой театър с неговата галерия с осем колони, а в горната част фронтон, украсен с четири бронзови коня, теглещи каляската на Аполон. Меткалф усети, че пулсът му се ускори.

Мина покрай милиционер, уличен полицай, който му хвърли бдителен поглед, след което се зазяпа с възхищение в дрехите му: тежкарското тъмносиньо кашмирено палто, елегантните кожени ръкавици. В края на краищата това бе облекло, достойно за издънка на „Меткалф Индъстрис“.

— Най-добре можеш да се скриеш пред очите на всички — често го поучаваше Корки. — Голотата е най-добрата дегизировка.

Старият му приятел Дерек Къмптьн-Джоунс веднъж се пошегува, след като чу тези думи:

— Стивън си показва голотата само от кръста надолу. Той си мисли, че еднократен код е същото като еднократно чукане.

Споменът предизвика у Меткалф непоносима болка. Неговите приятели в парижката станция бяха мъртви. Свестни, смели мъже, убити при изпълнение на своя дълг, но как? И защо?

Сети се за стара руска поговорка — при предишното си пребиваване тук той чу десетки, стотици поговорки. Тя гласеше: „Ако живееш в миналото, ще си загубиш едното око; ако забравиш миналото, ще загубиш и двете.“