Предателството „Тристан“

Меткалф разбра защо Роджър се държеше по този начин. Шегите и закачките бяха форма на самохвалство, което прикриваше вътрешния му страх. Британецът бе един от най-смелите мъже, които Меткалф познаваше, и бе свикнал да работи под прикритие, но тук, в Москва, нещата стояха по различен начин. Чужденците се брояха на пръсти, следяха ги внимателно и да се смеси човек с местните бе много по-трудно, отколкото във Франция. Имайки предвид произхода му, Роджър лесно минаваше за французин. Ако във Франция работата на шпионина беше рискована, то в Русия бе направо опасна.

Меткалф се облече бързо и двамата слязоха във фоайето да поговорят. В този ранен час сутринта фоайето беше празно, с изключение на неколцината набити мъже, облечени в измачкани тъмносини руски костюми, които бяха седнали във фотьойлите и се правеха, че четат вестници. Меткалф и Роджър седнаха в дъното на фоайето, достатъчно далеч от агентите на НКВД, за да не ги подслушват.

Роджър говореше бързо и тихо.

— Предавателят не работи вътре, трябва да изберем подходящо място навън, за предпочитане отдалечено. Освен това се налага да го скрием час по-скоро. Казвай какъв е графикът ти за днес, за да измисля как да действаме.

— Има прием във вилата на американското посолство в гората на югозапад от Москва — каза Меткалф. — Корки ме уведоми за това. Неговият човек в Москва ще ми уреди покана.

— Отлично. Там сме. Но как да се придвижвам из тоя проклет град без кола? Няма никакви таксита, а руският ми не е достатъчно добър да използвам градския транспорт. Искам да кажа, за Бога, че уж съм твоят шофьор, а те дори няма да ни отпуснат автомобил!

— Ще ни отпуснат — увери го Меткалф.

— Кола с шофьор, който ще е придружител, охрана и надзирател.

— Пробвал ли си в британското посолство?

Роджър кимна.

— Ударих на камък. Тия типове нямат коли дори за себе си.

— Ще попитам в американското посолство.

— Опитай всичко, за което се сетиш. Междувременно успях да си купя стар „Харли-Дейвидсън“. Руският ми е ужасен, но е удивително колко далеч може да отиде британската лира. А също обувки за сняг и компас. Сега трябва да измисля как да се снабдя със самолетно гориво. Почти не се намира в тия времена на купони.

— Без съмнения номерът ще мине само със стратегически подкуп.

— Само да измислиш кого да подкупя — каза Роджър. — За целта ще се наложи пътуване до летището. Ще ми е необходима твоята карта на Москва. Това е моя работа. Ами ти? Влезе ли в контакт снощи?

— Да, влязох в контакт — отговори Меткалф мрачно. После добави тихо:

— Това е моя работа.

След като Роджър си тръгна, Меткалф влезе в ресторанта на хотела да закуси. Настани се на малка маса до пълен, оплешивяващ мъж с червени бузи и нос вследствие на злоупотребата с джин. Мъжът, облечен в костюм от туид на ярки карета, се здрависа с Меткалф.

— Тед Бишъп — представи се той на английски. Явно бе разбрал веднага, че Меткалф е западняк. — Кореспондент в Москва на „Манчестър Гардиън“. Бишъп говореше британския жаргон кокни.

Меткалф се представи с истинското си име. Забеляза, че повечето от масите в слабо осветения ресторант бяха празни, но това бе обичайно за съветските хотели. Те винаги настаняваха чуждестранните си гости заедно, особено онези, които говореха на един и същ език. Вероятно така бе по-лесно за тях да ги следят.

— И ти ли пътешестваш? — попита Бишъп.

Меткалф поклати глава.

— Тук съм по работа.

Бишъп кимна бавно, докато слагаше бучка захар в чашата с горещ чай. Изражението му се промени, явно нещо се сети.

— „Меткалф Индъстрис“ — каза той. — Имаш ли нещо общо?

Меткалф бе впечатлен. Името му не беше обикновено.

— Да — отговори той.

Очичките на Бишъп светнаха.

— Но ще ми направиш ли една услуга? — каза Меткалф. — Предпочитам визитата ми да остане дискретна, така че не споменавай името ми в информациите си…

— Разбира се — Бишъп се оживи от удоволствието, че трябва да пази тайна.

На Меткалф му мина през ума, че макар да се налагаше да внимава с репортера, той можеше да му бъде от полза тук.

— Надявам се, че не си много гладен — попита Бишъп.

— Умирам от глад. Защо?

— Забележи, че захарта в чая дори няма да се разтвори. Толкова чаках, че чаят ми изстина. Така е всяка сутрин. Обслужването е под всякаква критика, толкова бавно, че човек си мисли, че чакат яйцата да бъдат снесени. А когато ти сервират закуската, се оказва две филии черен хляб, масло и едно мазно яйце. И въобще не се опитвай да им казваш как ги обичаш. Те винаги ги поднасят, както на тях им харесват. А това зависи от настроението на Олга в кухнята.

— В такъв случай ще се задоволя с дървени трици.