Предателството „Тристан“

— И ще ги получиш — отговори му Бишъп с кикот. Целият му корем се разтресе, както двойната брадичка. — Не яж нищо бъркано, предупреждавам те. Вътре наистина слагат дървени стърготини. Казвам ти, че кашата им от трици не става и за изгладнели термити, да ги вземат мътните. — Той снижи гласа си. — И като стана дума за буболечки, не забравяй, че има бръмбари, където и да отидеш. Гнусните им микрофончета са навсякъде. Обзалагам се, че сега ни подслушват от рецепцията, което обяснява физиономията на регистратора.

Меткалф се засмя, оценявайки чувството му за хумор.

— Руската диета е най-хубавата в света — продължи Бишъп. — Откакто съм тук, съм отслабнал поне десет кила.

— От кога си тук?

— Четири години, седем месеца и тринайсет дни. — Погледна часовника си. — О, и шестнайсет часа. Но кой ти брои.

— Сигурно познаваш Москва много добре.

Погледна подозрително към Меткалф.

— Повече, отколкото бих искал, страхувам се. Какво те интересува?

— О, нищо — отговори небрежно Меткалф. — Нищо конкретно.

Щеше да дойде времето за въпроси, не сега. По-кротко с тоя тип, каза си Меткалф наум. Той е журналист в края на краищата, обучен да търси новини, да задълбава, да разгадава лъжите на другите. Въпреки това изпитваше истинска симпатия към този английски журналист на тежък пост. Познаваше този тип хора: солта на земята, от нищо не им пука, единственото, което ги плаши, е скуката.

— Нали знаеш как да си обмениш парите, а? Направи го в посолството на страната си, курсът ще е много по-изгоден, отколкото тук, в хотела.

Меткалф кимна. Той вече обмени малко пари тук.

— Ако искаш препоръка за ресторант, може да ти помогна, но списъкът е кратък и тъжен. Интересува ли те истински американски щрудел? Можеш да го намериш само в Кафе „Насионал“. В „Арагви“ на улица „Горки“ срещу централната поща сервират приличен шашлик. Също и хубав грузински коняк. В „Прага“ на площад „Арбат“ храната е гадна, но има добър цигански оркестър, а също и танци. Доскоро там свиреше свестен чешки джазов оркестър, но през 1937 година ги изритаха и ги обвиниха, че са шпиони. Сигурен съм обаче, че истинската причина беше, че в сравнение с тях руските джазови изпълнители изглеждаха смешни. Като стана дума за шпиони, Меткалф, не знам дали си бил тук преди, но внимавай.

— Какво означава това? — попита равнодушно Меткалф, прикривайки внезапното безпокойство, което усети.

— Ами, оглеждай се. Предполагам си забелязал момчета та от УМСА?

Бишъп показа с изобилната си брадичка към фоайето.

— УМСА?

— Това, което ние наричаме НКВД. Болшевишките ченгета. Лоши актьори. Те непрекъснато се интересуват къде ходиш, така че внимавай с кого се срещаш, тъй като ще те наблюдават.

— В такъв случай ще е адски досадно. Имам срещи предимно в Министерството на външната търговия. Това ще ги приспи.

— О, не се съмнявам, че си на ниво, но това не е достатъчно в тия времена. Често червените гледат да скалъпят някое лъжливо обвинение срещу вас, капиталистите, ако преговорите не им отърват. Чувал ли си за британската инженерингова фирма „Метро-Викърс“?

Меткалф беше чувал. Година преди да дойде за първи път в Москва, се стигна до сериозен дипломатически скандал, след като арестуваха двама служители на фирмата по обвинение в промишлен саботаж.

— Онези двамата инженери бяха осъдени в Москва на по две години затвор — спомни си Меткалф, — след като две от турбините, които инсталираха, дадоха дефекти. Но не ги ли освободиха, след като нещата се пренесоха в дипломатическата кухня?

— Да — отговори Бишъп. — Но причината, поради която болшевиките се осмелиха да ги закопчеят, бе, че момчетата контактуваха съвсем малко с британското посолство и в Кремъл решиха, че са безопасни мишени, помислиха си, че британските власти ще се отрекат от тях. Имаш солидни връзки с американското посолство, нали?

— Не съвсем — отвърна Меткалф.

Всъщност той имаше само една връзка там, аташе на име Хилиард, с когото Корки му препоръча да поддържа контакти. Но го предупреди, че аташето ще бъде предпазлив и сдържан към Меткалф. Ако нещо му се случеше, ако Съветите го хванеха в компрометираща ситуация, посолството щеше да се разграничи от него.

— Е, предполагам, че ще се сприятелиш с тях съвсем скоро — посъветва го британецът. — Имай предвид това, което ти казах. — Той отпи от чая си. — Може да ти потрябва съюзник. Никога не оставай в Москва без подкрепа.

— Или какво?

— Ще забележат, че си слаб, и ще те ударят. Ако имаш протекцията на някоя институция, вестник или правителствена служба, ще си поне донякъде в безопасност. Но без това ще си уязвим. Ако решат, че си опасен за тях, няма да се поколебаят да те пипнат. Казвам ти го от опит, Меткалф.