Предателството „Тристан“

Той обаче не спря пред сградата, а я задмина и продължи към хотел „Аврора“ през една пресечка. Мина покрай няколко магазина: хлебарница, месарница, където Меткалф се съмняваше, че има какво да се купи, и магазин за дамска конфекция, чиито витрини му позволиха да огледа пешеходците зад гърба си. Някои от хората бяха слезли от трамвая заедно с него — няколко жени на средна възраст, една млада жена с две малки деца, старец. Никой от тях не будеше тревога. Спря уж да разгледа изложените на витрината стоки, но всъщност разучи останалите пешеходци. След като се увери, че не го следят, се обърна, пресече улицата, давайки вид, че чете туристическа обява, рекламираща красотата на Сочи. Резкият завой щеше да обърка преследвачите му и да ги принуди да променят позициите си. Но явно никой не го следваше. Уверявайки се, че не е довел опашка до жилището на Лана, той измина разстоянието до следващата пресечка, свърна по нея, заобиколи сградата и мина на отсрещния тротоар.

В Болшой Лана беше под охрана като всички балерини, особено прима балерините. Тук обаче достъпът до нея щеше да е по-лесен; такъв поне бе замисълът на Меткалф. Той вдигна глава към четвъртия етаж и огледа редицата прозорци от апартамента на баща й. Забеляза сянка.

През тънките завеси на единия прозорец се очертаваше силует, който той разпозна и от който дъхът му секна. Стройна млада жена стоеше до прозореца с едната си ръка на хълбока, а с другата жестикулираше явно към събеседник, който не се виждаше. Беше Лана извън всякакво съмнение. Дори само като очертания беше изключителна, до болка красива. Изведнъж осъзна, че не може да понесе да стои навън в мразовитата и ветровита Москва, като знае, че вътре само на неколкостотин метра от него се намира Лана. Предната нощ тя го отблъсна презрително, отритна го със смесица от ненавист и без никакво съмнение — страх. Тя едва ли щеше да изпита по-малко уплаха, ако го видеше сега.

Но откъде идваше този страх? Дали това бе фобията, която всички руснаци изпитват към чужденците, притеснение Да не я видят, че контактува с капиталист? Или страхът й бе свързан по някакъв начин с отношенията й с Фон Шюслер?

Дали не я бяха предупредили? Каквато и да бе причината за страха й, Меткалф можеше да разбере само като се срещне с нея. Той трябваше да я увери, че я разбира. Да й помогне да преодолее този страх.

Застанал близо до входа на Лана, той измъкна сгънат на руло брой на „Известия“ и се направи, че чете. Постоя така няколко минути с вестника в ръка и зачака. Накрая, когато наоколо не се виждаше никой, влезе в жилищната сграда. Вътре не се забелязваше охрана, тъй като тук не живееше нито един високопоставен член на правителството. Качи се на бегом по стълбите до четвъртия етаж.

Входната врата на нейния апартамент, като много входни врати в тази и в други жилищни сгради в Москва, беше облицована с ватирана кожа. Меткалф знаеше, че предназначението на ватата не беше само да пази по-добре от студа; тя предпазваше също от подслушване. Хората тук непрекъснато се притесняваха да не ги подслушват.

Натисна звънеца и зачака. Обзе го странно предчувствие. Пулсът му се ускори. След около минута чу тежки стъпки. Не бяха стъпките на Лана. Дали не бяха на баща й?

Вратата се отвори бавно и отвътре се показа сбръчканото лице на старица, която го изгледа подозрително, малките й очички бяха влажни и почти скрити зад бръчките. Беше облечена в груба жилетка с фина дантелена яка и носеше ленена кухненска престилка.

— Да? Кого вам надо? — попита го тя. Меткалф веднага позна не лицето, а типа. Старицата принадлежеше към един особен отколешен вид, руската бабушка, дума, която означаваше баба, но в действителност с нея назоваваха всяка възрастна жена и в това имаше дълбок смисъл. Бабушката беше централната фигура в огромното руско семейство, корава, но любеща, трудолюбива родоначалничка в едно общество, в което мъжете умират преждевременно от войни или пиене. Беше майка и баба, готвачка и прислужница едновременно.

Меткалф знаеше, че тя не беше баба на Лана, нейните баби и дядовци не бяха живи. По-вероятно беше готвачка и прислужница, рядка привилегия, от която се ползваха определени членове на руския елит.

— Добро утро, бабушка — заговори нежно Меткалф на руски. — Дошъл съм да се видя със Светлана Михайловна.

— А вие сте? — попита старицата, мръщейки се.

— Моля, кажете й, че е… Стива.

Бабушката се намръщи дори още повече и го изгледа накриво, а очите й съвсем потънаха в гънките на кожата й. Тя блъсна вратата. Меткалф чу гътренето на краката й към вътрешността на апартамента. Лана и баща й нямаха домашна прислужница преди, спомни си Меткалф. Прислужница или готвачка бе рядка привилегия в тия времена. Дали това не беше привилегия, която Лана бе получила като прима балерина на Болшой?

След минута вратата отново се отвори.

— Тя не е вкъщи — каза старицата със заядлив и груб тон.

— Знам, че е тук — настоя Меткалф.

— Не е тук — сопна се бабушката.

— Добре, а кога ще се прибере? — попита Меткалф.

— Тя никога няма да се прибере. Не и за вас. Никога. Никога вече не идвайте тук.