Предателството „Тристан“

Меткалф пое питието — истински скоч, което тя му подаде, и се извини с думите, че не може да си позволи да ангажира повече от времето й. Новината, че е пристигнал, бързо се разпространи сред присъстващите. Дори за важните клечки и знаменитостите тук Меткалф беше знаменитост, макар и от по-ограничен калибър: най-малкото беше интересен бизнесмен на посещение по някаква необявена работа, представителен млад ерген от видно семейство. Беше свежа кръв или по-точно прясна плът, хвърлена в клетката на изгладнели лъвове; всички пожелаха да разговарят с него, да научат последните клюки от Щатите, да го представят на дъщерите или сестрите си.

Алкохолът се лееше, храната също бе в изобилие: хайвер, черен хляб с масло, пушена сьомга. Тълпата излъчваше обаче някакъв фалшив блясък. Тук, сред лишенията в Русия, гостите се радваха на най-доброто. Меткалф беше непознат, но знаеше как да си изиграе ролята. След края на своето юношество той беше присъствал на достатъчно светски събирания и беше експерт по остроумните отговори, вдигането на вежди, косвените намеци за Гротон и Екзетер, Принстьн и Йейл, за партитата в Грос Пойнт и Уоч Хил, и бар „Харбър“.

Около него всички говореха за политика, както го предупреди жената на посланика. Всичко, свързано с войната, и дали САЩ ще се включат в нея. Голяма част от разговорите се отнасяха до Германия. Новината, която Тед Бишъп му подхвърли по-рано, че руският външен министър Молотов заминава за Берлин, беше най-горещата клюка на приема.

„Какво означаваше това?“ — чудеха се дипломатите. Дали Русия не смяташе да влезе във войната в съюз с Германия срещу Великобритания? Ако се окажеше вярно, щеше да е истински кошмар.

Меткалф долавяше откъслеци от разговорите.

— Но Рибентроп подписа десетгодишен пакт за ненападение! — казваше американски аташе на колега британец.

— Наистина ли вярваш, че германците възнамеряват да го спазват? Не ставай смешен.

— Налага се да се придържат към него. Германците не могат да си позволят да водят война на два фронта!

— Всеки договор, който Хитлер подписва, е само лист хартия, никога не го забравяй! Освен това той мрази комунистите.

— Хитлер не е идиот. Никога няма да нападне Русия. Би било лудост — би означавало края му. Хората му не може да не знаят колко силна е Русия, Червената армия…

— Червената армия? Именно в това е разковничето. Сталин застреля деветдесет процента от висшите командири на Червената армия през последните две години и Хитлер го знае.

Меткалф си поговори малко с американския посланик и той му разказа анекдот, който явно бе научил наизуст от непрекъснатото му повтаряне, как тоалетната в резиденцията му в „Спасо Хаус“ („Спаский дом“) се развалила и не можели да намерят кой да я поправи. Тогава посланикът звъннал на заместник-министъра на външните работи Андрей Вишински да го предупреди, че ако до час не му оправят тоалетната, ще отиде в Комисариата на външните работи, за да ползва неговата тоалетна.

Посланикът представи Меткалф на Амос Хилиард.

— Защо не дойдеш някой ден на обяд в посолството? — попита го посланикът.

— Разбира се — промърмори Хилиард, след като посланикът отмина. — Супа от домати в консерва, подправена с кондензирано мляко и ананас от консерва за десерт. Всички консервирани храни, които могат да се намерят. — После снижи гласа си: — Сега, нека видя, да, целият германски състав е тук. Не пропускат прием в дачата. Там е генерал Кьостринг, техният военен аташе, а до него е Хайнрих Херварт фон Битенфелд, когото всички наричат Джони — много полезен източник на информация, противник на нацистите, но това да си остане между нас. А там…

Но Меткалф не го слушаше. Там, в другия край на салона, под ръка с огромен пълен мъж с двойна брадичка и мустачки като четка за зъби стоеше Лана.

Беше облечена в бяла рокля със златисти нишки и изглеждаше на светлинни години от обикновената руска жена. Усмихваше се на нещо, което й говореше нейният любовник, но усмивката й изглеждаше тъжна, насила. Държеше чаша с шампанско, но не пиеше от нея. Лана бе заобиколена от германски офицери в униформи, както и от други мъже в цивилни дрехи, които обаче имаха по нещо издайническо германско — очила без рамки, мустачки като на Хитлер, арогантността на силата. Беше в центъра на група ухажори, но изглеждаше отегчена до смърт.

— …Ако искаш да си наясно с това — казваше Хилиард. — Няма причина да не се срещнете вие двамата. В края на краишата ти си американски бизнесмен, който се стреми да прави пари от каквото може, без да му пука с кого. Нали така?

— Извини ме — каза Меткалф и тръгна към нея като нощна пеперуда, привлечена от светлината. Докато си проправяше път сред тълпата, тя се обърна ненадейно и долови погледа му. Дъхът му спря. Видя в очите й нещо като искри, рикрита ярост, макар че от друг ъгъл можеше да бъде взето погрешно като любопитство — страст дори, като погледите, с които го удостояваше преди шест години. Но той знаеше как да го тълкува. Тя беше ядосана и не прикриваше яда си.