Предателството „Тристан“

Говореше руски, но развалено, с нарочно неправилен акцент. Ако руският му бе прекалено разговорен, щеше да предизвика подозрения. По-добре беше да звучи като безпомощен чужденец.

— Превоз?

— Кола.

— Мога да звънна в „Интурист“ — каза регистраторът и се протегна към телефона.

— Не — ухили му се Меткалф. — Нищо официално. Аз — е, искам да си остане само между нас, момчета, нали? Лично е.

Регистраторът бавно повдигна брадичката си, присви очи, а устните му се изкривиха леко в разбираща усмивка.

— Лично — повтори той.

Меткалф снижи още повече гласа си.

— Замесена е жена, разбираш ли? Красиво момиче. Очи черние — добави той, имайки предвид старата руска песен. — Тя е екскурзовод в „Интурист“ и се притеснява шефовете й да не научат… разбра ли?

Руснакът разбра.

— Не искаш да намесваш никого от „Интурист“ — каза той, кимайки. — Но това е доста трудно, сър. „Интурист“ е официалната ни организация, обслужваща чуждестранните туристи. — Той вдигна безпомощно рамене. — Москва не е Лондон или Ню Йорк, сър. „Интурист“ е единственият официален превозвач за чужденци.

— Абсолютно — каза Меткалф и съвсем дискретно бутна дебела пачка рубли под тезгяха, прикрити зле под листовка на „Метропол“. — Трудна ситуация наистина. Ако можеш да измислиш нещо, каквото и да било неофициално транспортно средство, с което да стигна до моите очи черние, ще бъде оценено високо.

— А, да, сър — каза чиновникът, изведнъж ентусиазирано. — На любовта винаги трябва да се даде път.

Той изчезна в офиса си и се върна след около минута. Наведе леко глава, за да не може да го чуе колегата му в другия край на рецепцията, който разговаряше с група българи. — Трудно е да обещая твърдо, но може да се измисли нещо. Но ще ми създаде известни неудобства.

Меткалф кимна. Той подаде на регистратора ръка, в която бе пъхнал още една пачка рубли, по-дебела и от първата.

— Каквото и да е.

— А, да, сър. Може би ще ви помогна. Заповядайте, елате с мен…

Руският младеж излезе от рецепцията и се отправи бързо към входната врата на хотела, а Меткалф го последва. След няколко минути регистраторът махна на голям очукан пикап за доставки с надпис „Молоко“ /мляко/. Младежът отиде при шофьора и му каза нещо. После се върна при Меткалф.

— Този господин твърди, че в тия времена трудно се намира бензин и че е много скъп.

Меткалф отново кимна и бутна на регистратора още една пачка рубли. Руснакът пак отиде до шофьора, подаде му парите и се върна при Меткалф.

— Елате, сър — каза той, заведе го до задната част на пикапа и отвори вратата.

Меткалф се качи. Вътре имаше само няколко щайги с бутилки мляко и сандъчета с лук, който смърдеше отвратително. След като вратите се затвориха и вътре настана почти пълен мрак, Меткалф чу дрезгавия глас откъм шофьорската кабина.

— Накъде да карам?

Меткалф упъти шофьора, без да споменава за вилата на посолството, а само му описа мястото, където се намираше. Погледна през тясната цепка и видя единствено раздърпания селски кожух и кожената шапка на шофьора.

— Не пипайте лука — каза руснакът, докато запалваше пикапа. Колата потегли. — Десет рубли килограма е. Извадих късмет. Жената ще е много доволна.

Докато шофьорът бърбореше, очите на Меткалф привикнаха с тъмнината и скоро той забеляза малък прашен прозорец в задната част на пикапа, откъдето можеше да наблюдава за преследвачи.

Никой не ги следеше. Шофьорът караше по маршрута, който Меткалф му описа, продължавайки да бърбори. От време на време Меткалф измърморваше по нещо, за да даде вид, че го слуша. Когато накрая пикапът стигна Немчиновка и сви по шосето за Можайск по тесен път, който водеше към дачата на посолството, Меткалф беше сигурен, че не са ги проследили. Беше дошъл дотук незабелязано. Най-после победа, макар и дребна. Той се почувства за миг горд и изпита удовлетворението, което идва след успеха и напрежението.

— Може да ме оставите тук — каза Меткалф.

Пикапът спря, а спирачките му изскърцаха. Беше тъмно. В това време на годината в Москва се смрачаваше рано. Единствената светлина идваше откъм дачата, на неколкостотин метра по-нататък. Чуваше се дори музика от грамофона, смях, оживени разговори. Запита се дали Лана и германският й любовник бяха пристигнали вече.

Меткалф извади още рубли от джоба си и заобиколи пикапа, за да ги даде на шофьора. Неочаквано пикапът потегли, вдигайки прахоляк. Защо ли шофьорът се разбърза изведнъж, преди да получи обещаната отплата? Озадачен, Меткалф напрегна очи и миг преди пикапът да потегли по калния път, мярна в огледалото за обратно виждане шофьора за първи път. Сърцето му заби лудо, когато видя лицето на мъжа, който се бе дегизирал във ватенката и селския калпак. Мъжът, който го докара от хотела до дачата, беше съшият, от когото се опита да се изплъзне. Русият мъж с безцветните сиви очи.

16