Предателството „Тристан“

Седна на стола, а сърцето му биеше лудо. Защо бяха обърнали всичко наопаки с такава показност, така грубо! Какво означаваше това? Те — съветските служби за сигурност, той не знаеше коя от тях — го предупреждаваха, даваха му да разбере, че го подозират. Прокарваха чертата върху пясъка и сякаш му казваха да не я престьпва, да внимава къде стъпва, да е наясно, че го следят.

Но за да се отправи подобно предупреждение, се изискваше разрешение от горе, от самия връх на службата за сигурност. Това го тревожеше най-силно. По някаква причина го причисляваха към специална категория — някои високопоставени фигури явно имаха основателни причини да го подозират, че той не е обикновен бизнесмен. Дали това не означаваше изтичане на информация?

Трябваше да се свърже с Корки да го уведоми. Обикновено той не търсеше Коркоран, освен ако не се налагаше да бъде взето решение на неговото равнище — сигурността на терена изискваше изолиране на агента от командната централа колкото може по-дълго. Но естеството на това нахлуване, защото беше точно такова, говореше за пробив в сигурността и Корки трябваше да бъде уведомен незабавно. Довечера възнамеряваше да отиде в дачата на американското посолство край Москва. В мига, в който успееше да се измъкне незабелязано, щеше да отиде в гората, ориентирайки се по предварително уговорената с Роджър маркировка. Щеше да намери предавателя, да инсталира в него кристала и другите компоненти, укрити в куфара, и да се опита да се свърже с Корки.

Но трябваше да стигне до дачата, без да го проследят. Това бе най-голямата трудност. Пазвантите във фоайето веднага щяха да тръгнат след него, което не бе най-големият проблем. Но същото щеше да стори агентът с безцветните очи и русата коса, който и да беше той. Никой друг освен Амос Хилиард не знаеше, че планираше да отиде на приема довечера, а той едва ли щеше да уведоми някого другиго освен посланика може би. От друга страна, ако в НКВД знаеха, че Лана ще бъде на приема довечера, а без съмнение те бяха узнали за срещата му с нея в Болшой, наблюдателите му щяха да се досетят, че той може да се опита да получи покана. Трябваше да вземе мерки най-малкото да създаде впечатлението, че се колебае, което щеше да ограничи кръга от преследвачи.

Тъкмо започна да обмисля какво да направи, докато се бръснеше, когато на вратата се почука. Меткалф се избърса с грубата съветска хавлиена кърпа и отиде до вратата да отвори.

На прага стоеше Тед Бишъп, британският журналист, който изглеждаше доста раздърпан. Вратовръзката му висеше накриво, маншетите на ризата му бяха разкопчани, лицето — зачервено. Стискаше в ръка бутилка скоч.

— Проклетата дежурная не искаше да ми каже номера на стаята ти, докато не я излъгах, че съм твой брат. Представяш ли си! Висок, красив американец като теб и трътлесто британско джудже като мен — братя!

Той говореше завалено, явно беше пиян.

— Тя сигурно си е помислила, че сме осиновени. Господ да ме убие!

Бишъп огледа разхвърляната стая на Меткалф учудено.

— Тук наистина човек не може да разчита на нормално обслужване, а? Имам предвид, че камериерките в „Метропол“ са гола вода.

Меткалф го издърпа в стаята и затвори вратата.

— Дали претърсват стаите на всички чужденци? — попита той. — Дори на бизнесмените, които се опитват да сключат с тях сделки? Не се учудвам, че съветско-американската търговия не върви.

— Те ли са направили това — викна Бишъп, ръкомахайки из стаята, след което се просна върху единствения стол. — Дявол да ги вземе! Педерасти! Взели ли са ти паспорта?

— Не — отговори Меткалф. — За щастие е заключен в рецепцията.

— Което не значи, че не проучват как да го фалшифицират. Напоследък не им попадат често американски паспорти. Какво ще правиш, ще размажеш хлебарките, които са пуснали по петите ти?

Меткалф кимна.

— Няма да им хареса. Това ги настървява като стършели. Обичат да знаят всяка стъпка на чуждестранните си гости. Имаш ли чаша, водна или друга, всъщност две?

Той разклати бутилката, държейки я за гърлото.

— Разбира се — каза Меткалф, вдигна прашна чаша от бюрото и я подаде на журналиста.

— Нямаш ли повече?

— Страхувам се, че са ми оставили само тая.

Бишоп наля няколко пръста скоч.

— Ти си щастливец тогава — каза той, надигна чашата и отпи яка глътка. — Това дори не е скоч, а шибана водка. Слагат й някакъв скапан карамел за оцветяване и печелят в замяна твърда валута. Пълнят с помия стари бутилки „Джони Уокър“. Не е чудно, че няма бандерол върху тях.

— Аз не искам, благодаря — каза Меткалф, не че Бишъп му предложи.

— Жалка кафява водка — продължи да кълне Бишъп. — И я наричат скоч. Не ти ли се къса сърцето? Това е нещо като метафора за целия им скапан режим, бих казал, ако въобще може да става дума за метафори. Ще излизаш ли довечера? Имаш ли някакви планове?

— Ще се видя с приятели.

— Ясно — Бишъп го изгледа през ръба на чашата си. — Приятели бизнесмени, предполагам.

— Нещо такова.

— Продавате им въжето, а?

— Моля?

— Въжето. Продавате на руснаците въжето. Не си ли чувал някога тоя лаф?

— Страхувам се, че не.

Бишъп му хвърли замъглен поглед с кръвясалите си очи.