Предателството „Тристан“

Меткалф се забави повече, отколкото Хилиард очакваше. За каквото и да си говореха с Коркоран, явно бе деликатен и сложен въпрос. Хилиард можеше само да гадае за какво е пристигнал в Москва младият мъж. Нямаше право да пита. Свещената за Корки херметизация го повеляваше. Но можеше да си позволи да прави предположения. Беше чувал да се говори за младия Меткалф, богат плейбой, който не изглеждаше достатъчно сериозен, за да е от момчетата на Корки, и онази балерина от Болшой. Видя ги двамата да си приказват на партито в дачата. Не беше нужно човек да е специалист, за да разбере, че между тях имаше нещо. А и всичките тия въпроси за Фон Шюслер. Очевидно Меткалф се опитваше да стигне до германеца. Вероятно използваше момичето, за да се добере до нациста. Сигурно това бе причината, поради която Корки беше изпратил младок. Може би опитът на Меткалф на терен не беше толкова от значение, колкото опитът му в леглото.

Хилиард погледна уреда и се стресна. И двете иглички бяха паднали. Силата на сигнала по някаква причина се бе сринала. Той скочи от терминала и се втурна в залата, стъпките му отекваха през коридора. Надзъртайки през прозорчето от плексиглас, върху металната врата, видя Меткалф, подгизнал от пот, да бърбори. Ако още разговаряха, това означаваше, че връзката въобще не беше изчезнала.

При това положение какво бе причинило отслабването на сигнала?

Изведнъж изстина. Възможно ли бе…?

Почука върху прозорчето с юмрук, докато Меткалф се обърна и го погледна учудено. Хилиард неспокойно правеше знаци да затваря и сочеше с показалеца към гърлото си. Меткалф като че ли изрече няколко думи и бързо сложи слушалката.

Когато най-после Хилиард отключи вратата, Меткалф се беше изправил, целият плувнал в пот.

— Какво, по дяволите… — тросна се Меткалф.

— Пробив — каза Хилиард. — Последните двайсет-трийсет секунди. Нещо много деликатно ли обсъждахте? Може някой да е подслушал.

— Подслушал? Не, тъкмо бяхме приключили деликатната част. Уговаряхме се за нещо, но как е възможно да са ни „подслушали“?

Хилиард не си направи труда да отговори. Той се обърна и побягна през залата, а подметките му тракаха силно върху циментовия под. Единственото незащитено място беше стаичката с електрическото табло в края на залата до входа, където се съединяваха телефонните кабели, която още не беше надеждно изолирана. Тъкмо стигаше края на коридора, изведнъж вратата на стаичката с електрическото табло се отвори. Тъмна фигура изскочи отвътре и изчезна през входа в края на залата. Хилиард позна мъжа: беше помощник-секретар в посолството. Хилиард отдавна се чудеше за кого работеше той. Сега обаче разбра. Мъжът го подслушваше.

По чие нареждане?

Хилиард достигна до стаята с електрическото табло и я отвори. Видя на пода слушалката, изпусната от мъжа, който току-що избяга. Потвърждение, от което Хилиард не се нуждаеше.

Меткалф също се появи. Той веднага разбра какво се бе случило.

— Край — каза Хилиард. — Връзката вече не е чиста.

— Това ли е прехваленият черен канал?

— Черният канал е обезопасен срещу онези отвън, Съветите, а не срещу хората вътре.

— Кой беше?

— Помощник-секретар. Дребна риба в посолството.

— По чии инструкции!

— Не знам. И се съмнявам, че ще узная скоро. Но едно знам със сигурност, Меткалф. Много играчи са замесени. А когато има много играчи, някой бива надиграй. Следващия път, когато ти дотрябва черният канал, по-добре пробвай с радио „Москва“. Направи на себе си и на мен една услуга. Напусни през служебния вход отзад. И никога повече, Меткалф. Моля те. Никога повече.

Цигуларят седеше на пейка срещу американското посолство. Основната тема на Шубертовата пиеса Дер Тод унд дас Медхен звучеше приятно в главата му. Обожаваше начина, по който гневните, поривисти встъпителни акорди отстъпваха на спокойните, меки като кадифе заключителни тонове във фа минор, начина, по който пиесата се модулираше от мажор в минор, зловещото звучене на мелодията. Докато наблюдаваше хората, които влизаха и излизаха през главния вход, се мъчеше, разбира се, безуспешно да не обръща внимание на отвратителните миризми в Москва, от които му се гадеше. Вече добре ги разпознаваше — гранивата воня на мъжка пот, примесена с дъх на водка, на нечистоплътни жени, дъх на чесън, евтин тютюн, вездесъщия мирис на варено зеле. Мислеше си, че няма нищо по-противно от французите, но се бе излъгал; руснаците бяха още по-отблъскващи. На фона на тия миризми той веднага можеше да разпознае чужденеца — британец или американец. Мюлер, неговият шеф в СД, имаше основателни причини да подозира, че Даниел Ейхен, член на нелегалната шпионска мрежа, действаща в Париж, е пристигнал в Москва. И самият Райнхард Хайдрих подозираше, че Ейхен може да е въвлечен в някаква игра на най-високо равнище, която трябваше да се проучи. Всеки беше в състояние да ликвидира Ейхен, но малцина агенти на СД притежаваха умението едновременно да разследват и при нужда да убиват.