Преди да се родя и след смъртта ми

Татаровите дигнаха голяма сватба, както се полагаше на хора с тяхното положение, изпиха и цяла бъчва сладка ракия. Аница омагьоса Бенко през нощта, изстиска го като лимон, но върху ризата й нищо не капна. Затулиха безчестието й пред очите на селото, старата Татарка сама ходи посред нощ да лови гълъби под стряхата, улови един, изтърбуши му сърцето и го даде на снахата да си пусне малко кръв на ризата. Свекърът и свекървата преглътнаха хапа, но никога нямаше да простят безчестието на Аница и години наред щяха да й го натякват. Но и Аница щеше да им го върне тъпкано, след няколко години тя щеше да легне в една стая с любовника си, а ония щяха да пасуват в другата и да стискат в ръце една кожена торбичка със злато…

През лятото чичо Мартин забърка и друга каша и за малко не вкара в беда и нашето семейство. Една нощ домъкна двама млади цигани, както се узна отпосле, конекрадци разбойници, и поиска от дядо да ги скрие. Циганите бяха избягали от затвора за трети или четвърти път, след като бяха отворили вратите с прост молив, и чичо Мартин не можеше да се нарадва на тяхната сръчност и смелост. Той изобщо обичаше такива хора, защото сам бе сръчен и смел. Циганите бяха истински юнаци, двадесетгодишни, стройни и хубави мъже. Единият — Реджеб Алтъндишлията по прякор, си бе позлатил всичките зъби за салтанат и се усмихваше с малко студена златна усмивка, другият, Мехмед Перчемлията, имаше бели бисерни зъби и корав чер перчем над челото. Двамата хубавци гледаха чичо Мартин с благоговение и по всичко личеше, че се знаят отдавна. Дядо разбра с какви хора има работа и ги отпрати. Не мина седмица и от съседното село изчезна цял табун коне.

Прекарваха конете през румънската граница и ги предаваха на влашките цигани, на граничната зона ставаше горещо, патрулите отсам и оттатък сновяха денонощно, по заставите се водеха следствия. Крадците рядко биваха улавяни и контрата оставаше у местните цигани. Капитан Арабов обираше всички мъже от бордеите, затваряше ги в мазето на заставата и привечер ги водеше един по един в конюшнята на разпит. Циганките клечаха по телената ограда заедно с циганчетата и щом видеха да водят някого към конюшнята, виеха като вълчици, децата пищяха, ревяха и ония от конюшнята, преди още капитанът да е вдигнал бича си. Следствието продължаваше около десетина дни, капитан Арабов освобождаваше циганите с насинени задници, те се прибираха в махалата си и почваха веселби. По цели нощи надуваха кларнети, думкаха тъпани, изпиваха всичко изпросено, циганките хвърляха гюбеци и така отпразнуваха освобождението от конюшнята. На следната година се повтаряше същото следствие със същите дунанми…

Чичо Мартин бе уверен, че другите трябва да сърбат това, което той е дробил, и винаги излизаше чист от тези афери. В този живот, казваше той, все някой трябва да вади кестените заради другия. Иначе ще вземе да настане някоя голяма справедливост между хората, та ще се разцепим надве от скука. Трифон Татаров мислеше същото, но публично не споделяше този житейски принцип, защото нямаше сметка. Чичо Мартин честичко му даваше да сърба гореща попара. Веднъж му изчезна кон, друг път чичо Мартин прескочи у тях през нощта, докато Бенко пасеше конете на къра. Трифон усети работата и почна да го дебне, но и чичо Мартин не се даваше лесно в ръка, хареса му се през май в ръжта и сега дебнеше Аница като хрътка. Трифон знаеше, че снахата кръшка, но и тя не бе по-малко изобретателна, та му се изплъзваше от ръцете. Така се дебнеха до юни, когато една сутрин Трифон Татаров осъмна кмет. Навътре в България бе настъпила някаква бъркотия, а тук изчистиха старите кметове дружбаши и назначиха нови. Сега Татаров се надяваше да пипне чичо Мартин и да му иска сметка за всички поразии. Чичо Мартин не се уплаши, но за всеки случай си почисти пистолета и набави нови патрони.

11.

Лятото узряваше, узрявах и аз и презрявах. Майка ми се задъхваше, с мъка вдигаше мотиката, с мъка се навеждаше да жъне, но никой не се сещаше, че е бременна, а и тя се срамуваше да им напомни. Баща ми не се интересуваше от моето предстоящо раждане и не ми купи нито дрешки, нито детска количка. Тази небрежност на семейството принуждаваше майка ми и по харман да работи наравно с другите, да обръща слама и да кара диканята.