Читаем Преди да се родя и след смъртта ми полностью

И стана същото, както с бомбата на учителя по психология. Всички бяха уверени, че той е убил стражаря, и никой не можеше да го докаже. Викаха го на разпит, претърсваха къщата и нищо не намериха, но Татаров не изпусна случая да му отмъсти и нареди «да му духа кон зад врата». Повикаха от общината Киро Черния, същия стражар, когото чичо Мартин бе прежалил до Пръстниците, той се качи на кон, а чичо Мартин тръгна пред него. Вървяха цял ден до града. Черния на кон, а чичо Мартин — пеш. В селата, където имаше общини, Черния спираше да си почине, а докато си почиваше, стражарите връзваха чичо Мартин като хапливо куче за някой стълб, гавреха се с него и го оскърбяваха. Чичо Мартин се усмихваше, усмихваше се светлият перчем на челото му, усмихваше се бялата му риза и той приличаше на хайдутин, когото карат на бесилка. По едно време запя, а Киро Черния изтръпна на коня и насочи пушката в гърба му.

В града пристигнаха привечер, когато чаршията бе претъпкана с народ. Хората се тълпяха да го гледат, а чичо Мартин се наслаждаваше на унижението си пред хората, вървеше спокойно една крачка пред коня и гледаше право пред себе си. Тоя ден реши да отмъсти за своето унижение не само на кмета, не само на стражаря, но и на целия свят. Предстоящата среща с околийския началник не го плашеше, щеше да се усмихне на стария си враг и да мълчи.

На входа на околийското пред него застана една красива жена, двамата стояха цяла минута като омагьосани, после жената се хвърли към него и го хвана за ръцете. Чичо Мартин почувства, че потъва цял в нейните черни очи, отмина напред и влезе в околийското. Жената не се отделяше от него, държеше го за ръката, а Киро Черния се покашлюваше глупаво и мърмореше: «Госпойце, такова, после значи…» Госпойцата, истинският околийски началник, както говореха в града, изящно облечена и властна, посочи на стражаря някъде към оградата, стражарят обърна коня нататък и се отдалечи. Един млад полицейски пристав със сребърни пагони стоеше на стълбите и се усмихваше накриво. Арестантът и госпожицата минаха покрай него и влязоха вътре, той застана мирно и погледна след тях със същата усмивка. Емилия въведе чичо Мартин в кабинета на баща си и се хвърли на шията му. Преди няколко години чичо Мартин бе успял да я подлуди, нейната лудост още не бе минала и нямаше да мине скоро.

След един час чичо Мартин вечеряше в трапезарията на околийския началник, а самият началник и съпругата му стояха в кухнята и се гледаха като побъркани. Скандалът трябваше да се предотврати на всяка цена и околийският началник няколко пъти тръгва към трапезарията с пистолет в ръка, да изгони чичо Мартин, но щом чуеше смеха му зад вратата, връщаше се на пръсти в кухнята. Прати слугинята да повика Емилия. Емилия дойде при него, облечена в най-разкошната си рокля, усмихната и блестяща от щастие.

— Татко, ела да ти представя моя гост!

Околийският началник вдигна пистолета към тавана, ала не посмя да дръпне спусъка, опустоши половината от кухненските прибори и седна на стола, жалък и безсилен.

Чичо Мартин знаеше силата на хубавите жени и слабостта на «големите» мъже, вечеряше си спокойно, а след вечерята се оттегли в покоите на Емилия. Два дни и две нощи не излезе от нейната спалня, на третия Емилия го изпрати с файтон далече извън града и на раздяла, сред пустото и тъжно поле, падна в краката му и нацелува прашните му обувки. На чичо Мартин му стана някак страшно, загледа се в топлото небе и сърцето му потръпна от хлад.

— Аз ще те намеря, където и да си, ще те намеря! — говореше Емилия, като го пиеше с черните си очи и полуобърната отиваше към файтона.

Не мина много време и Емилия го намери вдън добруджанските гори, когато чичо Мартин си развяваше байрака сред кордон от хиляда жандармеристи, изпратени от баща й да му вземат главата.

Чичо Мартин се върна в село, взе си карабината и замина същата нощ за някъде, да си отмъсти на целия свят за нещо, което той сам си знаеше. Имаше и такива мъже от нашия славен род, които изпитваха непреодолимо желание да боцкат сополивия нос на живота и да се плезят в немитото му лице не от злоба, не и от песимизъм, а от нещо, което само те си знаят.

Чичо Мартин бе от тях.

12.

— ЕЙ, ХОРА, луди ли сте? — щях да извикам от утробата на майка си, ако можех. — Докъде ще стигнете, щом се отдавате, а не се съпротивявате на порока? Защо се опитвате да ме плашите с живота, преди да съм го видял? Знам, че животът прилича на циганче, очистиш му нослето, измиеш му личицето, облечеш му нови дрешки, а то, докато се обърне и брои до пет, отново се наплесква, та не можеш да го познаеш. Е, добре, като е тъй, ще мием лицето на циганчето, вместо да го цапаме с ръцете си, и ще се надяваме, че един ден ще го видим чисто, светло и приветливо!

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чочара
Чочара

Шедевр психологического реализма середины XX века. Великий роман Альберто Моравиа, который лег в основу потрясающего одноименного фильма с Софи Лорен в главной роли.Страшная в своей простоте история искалеченной судьбы. У войны — не женское лицо. Так почему же именно женщины становятся безвинными жертвами всех войн? Героиня романа — обычная римлянка из рабочего квартала, вынужденная вместе с дочерью-подростком эвакуироваться в деревню. Именно там предстоит ей познать все ужасы оккупации — и либо сломаться среди бесчисленных бед и унижений, либо выстоять и сохранить надежду на лучшее…Альберто Моравиа — классик мировой литературы, величайший итальянский писатель XX века. Его романы «Чочара», «Римлянка», «Презрение» и многие другие вошли в золотой фонд европейской прозы и неоднократно экранизировались самыми знаменитыми режиссерами. Моравиа жесток и насмешлив, он никогда не сострадает своим героям, но блестящее знание психологии придает его произведениям особую глубину.

Альберто Моравиа , Владимир Евгеньевич Жаботинский

Проза / Классическая проза / Современная русская и зарубежная проза / Современная проза