Преди да се родя и след смъртта ми

Не мина много и при чичо Мартин започнаха да пристигат негови последователи. Пристигнаха от различни краища на страната, което показваше, че славата му се бе разнесла далече отвъд пределите на Добруджа. Предишните му и най-първи последователи бяха славни момчета, отваряха вратите на затворите с прости моливи, правеха още много чудесии, но донейде бяха сноби и имаха слабост към салтанатите. Единият например си бе позлатил всичките зъби, за да изглежда по-богат, а другият носеше офицерски дрехи с пагони на майор. Дребнобуржоазната им слабост към вещите, която, както знаем от историята, води към нравствена поквара не само отделни личности, но и цели общества, попречи на тяхната кариера и ги погуби по най-безславен начин. И сегашните бяха славни момчета, отваряха врати на затвори и огнеупорни каси не само с прост молив, а само като дъхнат в ключалките, но за разлика от ония се отнасяха към външността си с аристократична небрежност и приличаха на хипита, може би първите хипита в Европа.

Пръв пристигна Янко Марев, около тридесетгодишен, с руса коса и плахи сини очи. Представи се просто и свенливо и на чичо Мартин направиха най-силно впечатление ръцете му, тесни в китките, с изящни и чувствителни пръсти, каквито трябва да е имал Паганини или някой друг световноизвестен цигулар. Втори пристигна Аптараман, също около тридесетгодишен циганин, с влажни и замечтани очи на литературен герой от осемнадесети век. Чичо Мартин си помисли, че вижда пред себе си някакъв пращящ от здраве и сила Жан Валжан, който си е въобразил, че носи на гърба си престъпление за един откраднат хляб, и сега страданието за това престъпление се е събрало в очите му. И трети пристигна Параша, човек с изключителни способности, и тъй да се каже, най-земният от тримата. Той имаше свои ученици, но поради вродената си скромност ги изостави и сам стана ученик на чичо Мартин, макар да бе по-възрастен от него с цели дванадесет години.

Чичо Мартин обикна бъдещите си ученици от пръв поглед, защото разбра, че са мъжки момчета. Посрещна ги с радост, но и с вътрешна тревога. Защо дойдоха при мен тези хора и какво ще правя с тях, питаше се той и не знаеше какво да си отговори. Осигури им храна и квартира и цяла седмица не се вести при тях. Това бе срок, в който те трябваше да решат ще останат ли завинаги и на всяка цена при него, а и той трябваше да реши да ги приеме ли завинаги и на всяка цена при себе си.

Както знаем, чичо Мартин бе решителен човек, но тогава се поддаде на оная слабост, която идните поколения щяха да назоват интелигентско умуване и с право да я порицаят като вредна и опасна за обществото. А и сам той се боеше от тази слабост, както и от мисълта да не би по някакво чудо да е станал истински интелигент, защото бе твърдо убеден, че интелигентността е най-голямото нещастие за един мъж. Все пак не можеше лесно да се освободи от чувството, че се разделя с нещо много скъпо, което няма вече никога да се повтори. Това бяха годините, когато шестваше по широкия свят сам с любимата си карабина на рамо, ония неповторими мигове на дръзновение, когато оставяше живота си да виси на косъм, и светът, страшният силен и организиран свят, не успяваше да скъса този косъм поради някаква комична слабост или глупост. Това бяха мигове на великата и весела игра на Аз и Обществото, която бе и си оставаше една от класическите теми на философи и мислители от всички времена…

Едва в края на седмицата преживя катарзиса на едно ново мировъзрение и извика с прозрението на пророк: «Край на индивидуализма!» И отиде да навести своите хипита, които го посрещнаха и изслушаха с беззаветна преданост и любов. Чичо Мартин имаше чеховски вкус и каза, че у хората всичко трябва да бъде хубаво — и душата, и облеклото. Липса на добър вкус е, каза им той, хора като вас с чисти и възвишени души да ги покриват с такива ужасни дрипи. Ето ви пари и след няколко дни всички да се облекат, както подобава на мои ученици!