Преди да се родя и след смъртта ми

Това бе първият му урок и учениците го приеха с голяма признателност. Огледаха дрипите си и се увериха, че наистина не отговарят на техните възвишени души. След няколко дни тримата бяха облечени по последната шаячна мода и като ги видя такива пременени и спретнати, чичо Мартин произнесе първата си вдъхновена реч пред тях. Приятели, каза той, вие сте умни мъже и аз вярвам, че няма нужда да ви чета цялото евангелие, за да разберете какво искам да ви кажа. Всички ние изгаряме от жажда за свобода и никой философ не може въпреки своята ученост да ни убеди колко велико нещо е свободата, както ние бихме могли да потвърдим това с нашите дела и с нашия стремеж да я постигнем. Обществото винаги се е борило за свобода, защото винаги е било потискано. Няма свободно общество и не може да има. Но ако обществото се сдобие със свобода, то ще иска да я подели по мравешки, на всички поравно, и щом я подели, веднага ще я загуби, защото ще се принуди да я даде в ръцете на отделната личност. Истинската свобода не е лъжица за всяка уста. Тя е висша потребност на човешкия дух и не всеки е достоен за нея. Така че свободата не се дели, тя е лична. Но може ли да се извоюва по личен път? Не! Индивидуализмът отиде в историята за поука на поколенията, макар че поколенията никога не се учат както трябва от историята. Ето защо ние трябва да се борим за личната си свобода с общи усилия, както са правили всички велики личности. Само че свободата не е ябълка, да я откъснеш от дървото. За нея трябва да се воюва с воля и постоянство. Ние имаме и едното, и другото, липсва ни още нещо — пари, или както ще ги наричат идните поколения — книжни знаци. Това го е казал Наполеон и хората по негово време са смятали, че е казал нещо ново, защото са били невежи. Древните са мислели същото и един философ далече преди ерата на Наполеон казва, че най-ценното качество на книжните знаци с тяхното количество. Тъкмо това количество ни липсва, за да станем напълно свободни граждани. Трябва да ви кажа, че парите не са наша цел, а средство, и ще ви моля да го запомните добре. Хора, които унижават себе си, не робуват на парите, а ги презират. Така че, презирайки ги, ние ще се сдобиваме с тях с известно усилие, но никога с насилие. Запишете си го на челата — никога взлом! Ще запитате, кой ли пък ще си даде парите доброволно? Аз пък ви казвам, че ще ги даде. Парите се вземат от живи хора, а живите хора се поддават на страх и внушение и при известни обстоятелства прежалват най-напред парите си. Човечеството е достатъчно страхливо, за да получим от него, каквото поискаме, без да си цапаме ръцете.

(Този трактат за свободата и парите е останал в аналите на Добруджа във вид на няколко непретенциозни писъмца, изпратени до приятели и последователи. Две от тях ми предаде Киро Черния, дългогодишен полицай от онова време. Намерил ги при обиск, но не ги предал на следствените органи, защото не открил в тях нищо противодържавно. Черния е бил един от най-ревностните преследвачи на чичо Мартин като началник на контрашайка, имал е възможност няколко пъти да го улови или да го застреля от упор, но не го направил, защото се «възхищавал от такива мъже, макар да били нарушители на държавните закони». Полицаят е споделял възгледите на чичо Мартин по въпроса за презрените пари, взети от богатите без взлом, защото известна сума бе влязла и в неговия джоб. Но за това ще стане дума по-нататък.)

Сега на чичо Мартин му предстоеше да покаже нагледно на учениците си как една теория се прилага на практика и случаят не закъсня да му дойде на помощ. Две турчета тренираха конете си за надбягвания и всеки ден устройваха зрелище на селото. По залез излизаха в полето и на връщане препускаха до определено място. На края на селото се събираха много хора и наблюдаваха кушията. Турнетата бяха поканени на сватба в далечното село Емирово и се готвеха да участват в конните състезания. Чичо Мартин научи от тях, че Измаил щял да жени сина си, а Измаил бе известен в Добруджа и Делиормана с богатството си, имаше две бакалници, две воденици и много земя. Чичо Мартин реши, че ако използва тази сватба за урока си по практика, урокът ще мине успешно и забавно и което е по-важно, ще потвърди теорията си с един замах, без да я заплаща с главата си като други наивни мъченици на човешкия прогрес. Измаил бе казал, че «веднъж жени син», а това означаваше, че ще вдигне сватба, каквато се полага на човек с неговото положение: с пехливанлъци, кушии, награди, с море от шербети и дунанми.

Вечерта преди сватбата чичо Мартин и учениците му пристигнаха в Емирово и се настаниха при приятели. Получиха необходимите сведения и на сутринта рано-рано се оттеглиха в голямата гора по пътя, по който щеше да мине сватбеното шествие. След няколко часа по пътя се зададоха цяла кавалкада конници, а малко след тях — петдесетина каруци, натъпкани с кадъни и мъже, кадъните омотани с бели забрадки и черни фереджета, а мъжете с алени фесове, пъстри чалми и салтамарки.