Преди да се родя и след смъртта ми

Една вечер търпението ми се изчерпи докрай, отворих уста и почнах да пищя. Майка ми стана да ме успокои, но докато дойде при мен, няколко зърна паднаха в устата ми. Рекох да ги изплюя, но те се затъкнаха на гърлото ми и ме задушиха. Трябва да съм посинял, защото майка ми се изплаши, взе ме от люлката и почна да ме утешава. Наставаха и другите жени, въртяха ме насам-натам, най-после баба се сети каква е работата и бръкна в гърлото ми. По-късно, когато боледувах, тя гасеше въглени в една паница, даваше ми да пия от четирите краища на паницата, а после издебваше кучето на пруста и изливаше отгоре му водата. Ако кучето се отърсеше, болестта щеше да отмине, а то винаги се отърсваше и аз винаги оздравявах. По онова време бях на четиридесет и пет дни, все още не можех да пия от паница и тя бъркаше в гърлото ми при всеки повод, без дори да си избърше ръцете в престилката. Сега баба извади от гърлото ми две царевични зърна, но третото остана вътре. Бръкна още веднъж и то слезе в стомаха ми. «Олеле, Боже, глътна го!» — извика тя и се удари по челото. Майка ми се разплака, заскимтяха от съчувствие и другите жени. Само дядо остана спокоен и каза, че е гълтал цели камъчета от фасулената чорба, а веднъж и парче от гвоздей и пак нищо му нямало, от което баба не само че не се засегна, но се и зарадва. Той седна да си гледа работата, седнаха и другите, а аз се облещих към тавана, като че не бях глътнал царевично зърно, а оловно топче и си мислех колко малко му трябва на човек да хвърли топа. И сега си мисля, че няма умни причини за човешката смърт, но тогава ми се струваше съвсем глупаво да умра на прага на живота заради едно нищо и никакво царевично зърно. А зърното започна да набъбва и да издува стомаха ми като гайда. Тикаха в устата ми английска сол, разреден петмез от дини, принудиха ме да суча мляко от най-мръсната циганка в селото, защото циганското мляко било силно и лековито, препоръчаха ми и кръв от лалугер, но лалугер в края на февруари никъде не се намери. Така продължи четири дни и четири нощи и зърното не само че не мръдна от стомаха ми, а набъбна още повече. През това време всички баби от махалата идваха час по час у дома, чакаха майка ми да ме разповие и с голям интерес се взираха в абстракционистичните петна по пеленките ми. По пеленките ми имаше истински шедьоври от разниисти, нямаше само царевично зърно. В края на краищата благодарение на моето безпримерно мъжество зърното излезе на бял свят уголемено пет пъти и така на четиридесет и пет дневна възраст можах да отбележа първата си победа в живота.

Както и да е, денят на моето славно шестмесечие съвпадна с първия ден на жътвата. Майка ми и баща ми станаха в зори, за да отидат на нивата на съседа бай Костадин. Преди време бай Костадин бе услужил на баща ми с кожуха си, за да отиде на първата си любовна среща, а по-късно и да се венчае с него. Историята с този прословут кожух е известна. Баща ми успя да вземе с него очите на могиларовското общество по такъв блестящ начин, че в края на краищата спечели завинаги беззаветната любов на майка ми. Бай Костадин бе му дал кожуха с условие младоженците да му жънат четири дни, но както знаем, един от бившите съперници на баща ми направи кожуха на парчета с железния си бастун и сега бай Костадин пожела да му жънат цели десет дни. Това бе истинска експлоатация на човек от човека, но баща ми не можеше да се отметне, още повече че без кожуха нямаше да се ожени и така щеше да лиши рода ни от поколение, т.е. от моя милост. Той обичаше да прави равносметка на делата си и когато пораснах и не исках да стана доктор, нито офицерин, нито пък да се женя за жена с къща на кьоше, неведнъж ми казваше, че историята с кожуха е една от най-големите и непоправими грешки в живота му.

Първият ден на жътвата бе паметен за мен още и за това, че излязох за пръв път от дома и видях широкия свят. И още тогава разбрах защо много български писатели са съзерцавали с благоговение и сълзи на очи тази мила патриархална идилия. Тя бе претъпкана с ония шумове, цветове и миризми, без които в никакъв случай не може да се сътвори една национална литература. Имаше хорово кукуригане на петли, сънен кучешки лай, нетърпеливо цвъртене на врабци и крякане на гъски, имаше розов изгрев и слънцето поразително приличаше на една от ония едри жълти тикви, които лятно време висят по селските плетища редом с конските черепи и счупените гърнета, имаше и тих зефир, който галеше нежно златните класове на житата, качулати чучулиги, които се издигаха в синия ефир, трепкаха с криле в нечучулишко опиянение и пееха, докато се изпотят под езика, над полето се носеше неизбежният сладкогласен звън на писани каруци, трептеше още по-неизбежната мараня, подранили селяни плюеха на дланите си и шепнеха «Боже, помози!» с благословена пот на челата, имаше още много и много поетични атрибути на селската идилия, които аз, макар да бях необикновено впечатлителен, не успях да видя и да им се възхитя, както подобава на бъдещ описател на селския бит…