Преди да се родя и след смъртта ми

Кметското величие се гушна по-дълбоко в пазвата на жена си и двамата се превърнаха в една душа и една плът. И докато се задушаваха в тази позакъсняла симбиоза, през прозорчето нещо прелетя като прилеп и звучно падна на пода. От съседната стая се чу кръшният смях на снахата. Татарката отново прояви завидна прозорливост. Стана от пата и взе падналия на пода предмет, който мъжът й сметна за ръчна бомба или някакво взривно вещество. То бе малка кожена кесийка и още като я докосна с пръсти, Татарката разбра, че в нея има златни пари. Развърза я и почна да слага парите една по една в разтрепераната длан на мъжа си. Парите бяха осем. Сложиха ги обратно в кесийката и се спотаиха. Татара бе приготвил собствената си кесия да дава, а излезе, че на него дават. Притиснати от тази загадка, двамата се потяха от напрежение, а оттатък Аница се късаше от смях. Тя бе щастлива и като Пенелопа искаше жертви за безпримерната си вярност. Чичо Мартин нямаше насреща си десетки съперници, за да ги изтреби до крак, та да полее с кръв нейната вярност, но кавалерската му чест изискваше да влезе в ролята на Одисей.

— Кмете, слез в мазето и налей от онова, дето го държиш за скъпи приятели! — извика той, както бе полегнал в брачното легло на Бенко.

Татара слезе в мазето и донесе вино, а жена му напълни две чаши и ги сложи в купешката алуминиева табличка. Аница пое табличката през прозорчето, подаде едната на чичо Мартин, чукнаха се и пиха на екс. След малко табличката пак се появи на прозорчето и Татарката пак напълни чашите. И така до сутринта, от сутринта до вечерта и от вечерта до другата сутрин. Хубавата Аница и чичо Мартин пиеха, лягаха в леглото да се любят и пак продължаваха необуздания си пир, а свекърът и свекървата им прислужваха от другата стая. Той мъкнеше вино и ракия от мазето, а тя вареше петровски пилета и точеше баници. После сядаха на пата и гледаха към прозорчето. От време на време в рамката се показваше бялата ръчица на снахата и заедно с кръшния й смях в стаята се разпиляваха златни пари.

— Свекъре, дръж да си напълниш мръсните очи!

Двамата падаха на четири и дълго търсеха златните пари, слагаха ги в кожената торбичка и криеха торбичката под сламения дюшек на пата. Понякога Аница повикваше свекъра, за да му даде парите «на ръка». Татара подаваше ръка със затворени очи, но Аница го караше да си отвори очите. Тогава Татара виждаше разголената й бяла и пламтяща плът на вакханка и се задъхваше от горещата струя, която излизаше през прозорчето като от уста на фурна и пърлеше лицето му. Струваше му се, че в другата стая ще избухне пожар, и бързаше да се махне от прозорчето. В другата стая действително бе нажежено, там гореше нещо в буйни пламъци, но какво гореше и изгаряше завинаги, Татара не разбра и никога нямаше да разбере.

Нашенската Пенелопа не бе кръвожадна като древногръцката и отмъщението й се превърна в благодеяние. Вместо да уязви своите мъчители по морална линия, тя ги направи богати, като вярваше, че една кесийка златни пари няма да изкупи техния позор, а още повече ще ги унизи. Но известно е, че когато благородните натури се опитат да отмъщават, винаги изписват вежди, вместо да извадят очи. Същото направи хубавата Аница и не постигна целта си, освен може би, че стана предшественица на сексуалната революция в Добруджа, а оттам и в целия свят. А Татара и Татарката оцениха заслугата й пред поколенията и само за два часа възприеха нейната философия за свободния пол. Казаха си, че «тя няма да се изтрие» и се утешиха с древната мъдрост, че в края на краищата всяко зло за добро. И когато на следната сутрин чичо Мартин реши да си отиде, те искрено съжалиха, че не пожела да остане поне още едно денонощие, и викнаха ухилени през прозорчето:

— Носи си много здраве и пак заповядай!

Така Татара пръв от властниците чопна от златото на разбойника и пръв затвори очите на властта пред неговите незаконни деяния.

10.

Нямате представа какво е това презрение,

то ще се проявява само в прекалена любезност.

Ако сте глупав, можете да оставите да ви излъжат;

ако искате да си създадете поприще,

би трябвало да се оставите да ви излъжат.

(Абат Пирар на Жулиен Сорел)